Наличие на ВОП при продажби с участие на лица, установени в трети страни

За целите на регистрацията на лицата като оператори по Закона за статистика на вътреш- нообщностната търговия със стоки (ЗСВОТС) данъчната администрация следи данните за оборотите от вътреобщностната търговия (ВОТ). За тази цел служителите и отчитат оборотите на вътреобщностните придобивания (ВОП), посочени в дневниците за покупки на регистрираните по ЗДДС лица, като приемат, че размерът на тези обороти трябва да съответства на размера на пристиганията по смисъла на чл. 8 от ЗСВОТС. В резултат на това, когато данните за ВОП, посочени в дневника за покупките на дадено данъчно задължено лице, го задължават да се регистрира като оператор за целите на Интрастат или в случай, че то вече е регистрирано за тези цели, но данните от дневника му не съответстват на декларираните от него данни, контролните органи му съставят акт за нарушение. Такива са последствията и в случаите, при които лицата погрешно са оценили дадено придобиване като ВОП.

ПРИМЕР: Българско ЕООД с основен предмет на дейност международна търговия със купува стоки от регистрирано за целите на ДДС лице в Латвия, които продава на дружество, установено в Украйна. Стоките се транспортират директно от Латвия до Украйна. Предвид разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ЗДДС, дружеството е приело, че в случая за него е налице ВОП и е начислило ДДС с протокол по чл. 117 от закона. Данните от протокола са отразени в дневника за покупки.
При съпоставка между отчетените данни за ВОП за съответния данъчен период контролните органи правят извод, че дружеството не е спазило задълженията си по ЗСВОТС и му съставят акт за нарушение. В тази връзка то поставя въпрос дали при тези обстоятелства е налице ВОП на стоки и имат ли основание служителите от Дирекция „Интрастат“ да считат, че дружеството е интрастат оператор на база данните от дневника за покупки?

Съгласно чл. 20 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на ДДС „вътреобщностно придобиване на стоки“ означава придобиването на право на разпореждане като собственик на движима материална вещ, изпратена или превозена до придобиващо стоките, регистрирано за целите на ДДС лице, „от“ или „от името“ на продавача, или от лицето, придобиващо стоките,
в държава членка, различна от тази, в която е започнало изпращането или превоза им. При този режим на всяка ВОД, отчетена в държавата членка, където е регистриран доставчикът, следва да бъде отчетено ВОП в държавата членка, в която е регистриран получателят й.
Условията за прилагане режима на ВОП, регламентирани в чл. 13, ал. 1 от ЗДДС, определят, че ВОП е налице, когато: доставчикът е данъчно задължено лице, регистрирано за целите на ДДС в друга държава членка към датата на данъчното събитие; предмет на ВОП е стока; придобиването е възмездно; стоките да са транспортирани до територията на страната от територията на друга държава членка; придобиващият да е данъчно задължено лице или данъчно незадължено юридическо лице.
Изискуемостта за данъка за ВОП е в зависимост от мястото на неговото изпълнение. Според чл. 62, ал. 1 от ЗДДС то е с място на изпълнение на територията на страната, респ. подлежи на облагане в страната, кога- то стоките пристигат или превозът им завършва на територията на страната. Ко- гато стоките са транспортирани от или за сметка на доставчика или получателя и до територията на държава членка, различна от България и са доставени на последния под идентификационния му номер, издаден у нас, то по силата на чл. 62, ал. 2 от закона ВОП е с място на изпълнение на територията на страната. Съгласно ал. 3-та на същия член от закона посочената разпоредба не се прилага, когато към датата на която данъкът за ВОП е станал изискуем в страната, лицето разполага с доказателства, че придобиването е обложено в държавата членка, където стоките са пристигнали или е завършил превозът им.
В тази връзка заслужава да се отбележи, че по принцип разпоредбите на чл. 62, ал. 2, 3 и 4 от ЗДДС, както и на чл. 41 от Директива 2006/ 112/ЕО на Съвета относно общата система на ДДС регламентират хипотеза, при която едно данъчно задължено лице е регистрирано за целите на ДДС в повече от една държава членка. В тези случаи в зависимост от обстоятелствата то само избира под кои идентификационен номер да осъществи придобиването на стоката. Например, ако българско данъчно задължено лице, регистрирано за целите на ДДС у нас и в Италия, закупи от Италия стока, която се транспортира до Гърция без да пристига в България, но лицето е предоставил на доставчика си българския си идентификационен номер, ВОП на стоката е с местоизпълнение у нас. В такъв случаи, за да не бъде изискуем данъкът за придобиването
на стоката у нас, лицето следва да докаже, че ВОП е обложено в Гърция, където е пристигнала тя.
Предвид гореизложеното, считаме че при обстоятелствата, посочени в запитването, за българското дружество не е налице ВОП на стока, а транзитна продажба на такава, при която се осъществява износ от територията на държава членка, различна от тази, в която то е установено и регистрирано за целите на ДДС. Това означава, че в случая то не е следвало да си самоначислява данък и да го отразява в дневника за покупки като ВОП, т.е. няма да е обект на контрол и санкции за целите на ЗСВОТС, тъи като липсва движение на стоки между териториите на държави членки.
Предвид особеностите на операциите от този тип, осъществявани при търговията между лица, установени в различни държави – членки на ЕС, и явната възможност за объркване на реда за облагане на доставките, които възникват при тях ще поясним накратко и как се квалифицират, документират, облагат и отчитат доставките, възникващи при транзитните продажби, защото е очевидно, че в коментирания казус доставчикът също не извършва ВОД и би следвало да документира доставката си така, че от фактурата му да е ясно, че става въпрос за износ.
При транзитните сделки за покупко-продажби възникват повече от една доставки и се формират търговски и платежни взаимоотношения между повече от две лица. Когато в такива сделки участват данъчно задължени лица, установени в различни държави членки, техните доставки са част от ВОТ. В тази връзка обаче в деистващото законодателство е изрично регламентирана (в чл. 15, т. 1 – 4 от закона) само схемата за облагане с ДДС на доставките, възникващи при транзитни операции с участието на трима търгуващи, установени в три различни държави членки (т. нар. „тристранни операции“). Когато, както е в случая, при ВОТ се осъществява транзитна операция, при която участват както лица, установени в държави – членки на ЕС, така и такива, установени в трети страни или територии, редът за облагането на доставките не е изрично уреден нормативно. Причина за това е фактът, че многообразието от обстоятелства, при които се извършват тези операции, прави невъзможно тяхното изрично регламентиране. В резултат на това законосъобразното документиране и данъчно третиране на възникващите при тях доставки не винаги е ясно и еднозначно тълкувано. Такъв е и разглежданият случай.
При посочените обстоятелства е налице транзитна операция, при която са сключени две самостоятелни сделки за покупко-продажба на стока, съответно: между латвийската фирма и българското дружество; и между българското дружество и украинската фирма. За да се определи вида да доставката, който извършва всеки от тях, следва да се изясни кой от двамата доставчици се приема за износител на стоката, т.е. за кой от тях е налице право да прилага за доставката си нулева данъчна ставка.
За целта следва да се има предвид както условието за доставка, при които е сключено тяхното търговско споразумение, така и определението на понятието „износител“ в Митническия Кодекс на Съюза (МКС).
Забележка: От 1 май 2016 г. е в сила нов митнически кодекс на ЕС, който замени Митническия Кодекс на Общността (МКО). Съгласно § 1 и 2 на чл. 788 от Регламент (ЕИО) 2454/ 931 „За износител, в смисъла на член 161 алинея 5 от МКО, се смята лицето, за сметка на което е изготвена митническата декларация за износ и което в момента на приемане на декларацията е собственик на стоките или има подобни права за разпореждане с тях. Когато собствеността или подобните й права за разпореждане със стоките принадлежат на лице, установено извън Общността, въз основа на договор, който е основание за износа, за износител се смята партньорът по договора, установен в Общността“.
В чл. 1, т. 19 от ОР на новия МКС, приложим след 01.05.2016 г. обаче, се дефинират изчерпателно три възможности за лице, което се квалифицира като износител. Съгласно буква (а) на чл. 1, т. 19 от ДР, износителят е лице, което е:
1. установено на митническата територия на Съюза,
2. има договор с получател в трета държава, и
3. разполага с правомощия да реши стоките да бъдат изпратени до местоназначение извън митническата територия на Съюза.
Понятието „установен на митническата територия на Съюза“ е определено в чл. 5, т. 31 във връзка с чл. 5, т. 32 от МКС. Това означава, че износителят е лице или сдружение на лица, което има в ЕС: регистриран офис, управление, или постоянно установена стопанска дейност, т.е. наличието на данъчна регистрация в държава членка, не го прави лице установено на митническата територия на Съюза.
Когато лицето, което разполага със стоки за износ или е заинтересовано от износа по друг начин, не се определя като износител (примерно не желае да се занимава с митническите формалности), за да се определи лицето, което отговаря за износа, страните, участващи в сделката, трябва да уговорят съответните търговски ангажименти.
Очевидно е, че и преди и след промяната в Кодекса неговото коректно прилагане в случая изисква да се знае при какви условия за доставка е сключена сделката между участниците в покупко-продажбите. Тази информация дава възможност да се оцени кой от тях е поел разходите и риска за превоза на изнасяната стока до Украйна, кога и къде възниква моментът за прехвърлянето на правото за разпореждане със стоката, респективно кога възниква данъчното събитие на съответната доставка. Когато тези условия са определени според правилата на стандартизираните международни правила за условия на доставка Инкотермс, те дават представа и кой от тях е задължен да извърши митническите формалности за освобождаване на стоката за износ.
Ако в коментирания казус приемем, че стоката, която доставя латвийската фирма, се изпраща извън територията на ЕС до Украйна, т.е. до трета страна, „от“ или „за“ сметка на българското дружество, установено извън територията на Латвия, откъдето започва транспортирането на доставката й, ще е налице хипотезата на чл. 28, ал. 2 от ЗДДС. В съответствие с нея, когато получател на дадена доставка е лице, което не е установено на територията на държавата членка, откъдето започва нейното транспортиране, и тя се изпраща или транспортира от тази територия до територията на трета страна „от“ или „за“ сметка на това лице, доставката е облагаема с нулева данъчна ставка. Следователно в случая доставката на латвийската фирма е доставка с нулева данъчна ставка и във фактурата, която издава на българската фирма, тя няма да начисли ДДС, а като основание за това ще посочи в документа член от латвийското данъчно законодателство, съответстващ на чл. 28, ал. 2 от ЗДДС.
Когато превозът до крайното местоназначение на стоката е поет от латвийската фирма, с определянето на това местоназначение и предаването й на посочено в споразумението им трето лице, българската фирма е консумирала правото си да се разпорежда с нея, поради което в митническата декларация за износа като износител ще присъства латвийската фирма. Противното би било наложително само, ако споразумението между нея и българската фирма е сключено при условие за доставка EXW или съответстващи му взаимно договорени условия, при които собствеността върху търгуваната стока не само се прехвърля върху купувача на територията на държавата, откъдето се извършва износа, но той урежда и неговото митническо оформяне.
В този смисъл правилната квалификация на доставките, към които се прилага нулева данъчна ставка на основание на това, че те се транспортират за трета страна, изисква при оценката на обстоятелствата, свързани с тях, да се имат предвид не само буквалният прочит на съответните норми на ЗДДС, но и общоприетите международни търговски и платежни правила и общоевропейски митнически регламенти.
В случая българското дружество извършва доставка с място на изпълнение извън територията на страната. При посочените обстоятелства то не извършва доставка с нулева данъчна ставка по смисъла на чл. 28 от ЗДДС, при която съгласно чл. 21 от ППЗДДС като доказателства за осъществяването й е необходимо да разполага с митническа декларация (митнически документ), в които е посочена като износител. В тази връзка в чл. 6 от Наредба № Н-17 от 13.12.2006 г. на МФ за прилагане на Приложения № 37 и № 38 от Регламент № 2454/93 г. на ЕИО относно писменото деклариране на износа чрез ЕАД е посочено, че при износ е необходимо в ЕАД да се даде информация за изпращача (износителя) на стоките и за техния получател – лицето, на което те ще бъдат предоставени физически, а не лицето, което е техен непосредствен междинен купувач. Следователно това, че българската фирма не присъства в ЕАД, с която се осъществява износа на стоката от територията на Латвия, не променя об- лагаемостта на доставката й, а само основанието за неначисляване на ДДС за нея. След като в митническата декларация, респективно в придружаващия стоката износен документ, като износител е посочена латвийската фирма, то следва да се приеме, че за доказване на доставката, извършена от дружеството, е достатъчно то да разполага с разпечатка от компютърния вариант на придружаващия износен документ, издаден от съответната митническа администрация, който доказва че стоката е напуснала територията на Общността. Наличието на такъв документ, в който фирмата е посочена като изпращач, на транспортен документ, издаден на нейно име, в който също е посочена като изпращач, както и на фактура от латвийската фирма за изнесената стока и съответно фактура, издадена от нея на украинската за същата стока, доказват правото й да квалифицира доставката си като „доставка с място на изпълнение извън територията на страната“.
В този смисъл, макар и в друг контекст, е и становището на НАП по въпроса относно удостоверяването на обстоятелствата по чл. 28 от ЗДДС при доставки на стоки, изпращани или превозвани извън територията на Общността, посочено в нейно писмо изх. № 44-00-28/17.12.2007 г.
Следователно при обстоятелствата по казуса във фактурата, която издава на контрагента си от Украйна, дружеството няма да начисли данък. При това като основание за не- начисляването му тя би следвало да посочи „чл. 86, ал. 3, във връзка с чл. 28, т. 2 от ЗДДС“. Данните за доставката й ще се отразят в колона 23 на дневника за продажби и в клетка 18 на справката – декларация за съответния данъчен период.

Внимание:
При съмнение относно достоверността на доставките на стоки, изпращани или превозвани извън територията на Общността от данъчно задължени лица, установени на територията на държава – членка, различна от тази от територията, на която е изнесена стоката, е възможно да бъде отправено писмено запитване до съответното митническо учреждение на износа за удостоверяване на тяхното физическо изнасяне извън територията на Общността. В тази връзка е желателно освен с фактури за покупката и продажбата на стоката и транспортен документ, удостоверяващ нейното транспортиране до държавата – където е крайното й местоназначение, дружеството да разполага и с копие от митническата декларация (митнически документ), с които е уреден вносът й в Украйна.

Отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст

Лице, родено на 23 септември 1952 г., не се е пенсионирало, когато е навършило пенсионна възраст, тъй като не е имало достатъчно осигурителен стаж. Лицето желае да се пенсионира за осигурителен стаж и възраст без да прекрати трудовото правоотношение. Кога трябва да подаде заявление УП-1 – кой месец и коя година?

 

 

Нормативно правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст е уредено в чл.68 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Съгласно цитираната разпоредба пенсия за осигурителен стаж и възраст се отпуска на лица, упражнявали трудова дейност, за която са подлежали на задължително осигуряване и за които едновременно са изпълнени условията за навършена минимална възраст, определена в закона, и придобит осигурителен стаж, чий- то размер също е законоустановен.
Най-общо казано разпоредбите на чл.68, ал.1 и ал.2 от КСО уреждат общите правила за пенсиониране, които се свеждат до нарастваща до 65 години възраст и за мъжете, и за жените, и висок размер на изискуемия осигурителен стаж – също нарастващо до достигане на 40 години за мъжете и 37 години за жените. За пълнота на изложеното следва да отбележим, че условията за пенсиониране по чл.68, ал.1 и ал.2 от КСО за 2018 г. са, както следва: за мъжете – навършена възраст 64 г. и 1 мес. и осигурителен стаж 38 г. и 6 мес.; за жените – навършена възраст 61 г. и 2 мес. и осигурителен стаж 35 г. и 6 мес.
За лицата, които нямат достатъчно осигурителен стаж за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл.68, ал.1 и ал.2 от КСО, но имат поне 15 години действителен осигурителен стаж, законодателят е предвидил възможност да им бъде отпусната пенсия на основание чл.68, ал.3 от КСО.
Осигурителният стаж, положен от лицата, който се признава за „действителен стаж“, представлява реално изработеният осигурителен стаж. Съгласно разпоредбата на §1, ал.1, т.12 от Допълнителните разпоредби на КСО: „Действителен стаж“ е действително изслуженото време по трудово или служебно правоотношение, времето, през което лицето е работило по друго правоотношение и е било задължително осигурено за инвалидност, старост и смърт, както и времето, през което лицето е подлежало на задължително осигуряване за своя сметка и е внесло дължимите осигурителни вноски“.
В действителния стаж не се включват определени периоди, които се зачитат за осигурителен стаж, но през които лицето реално не е работило. В действителния стаж не се включва времето на наборна или алтернативна служба, времето на отпуска за отглеждане на дете, през който е получавано обезщетение, времето на зачетения осигурителен стаж на неработещите майки и други.
Съгласно чл.68, ал.3 от КСО лицата, които нямат право на пенсия по чл.68, ал.1 и 2 от КСО, придобиват право на пенсия при навършване на възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016 г. възрастта се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 67-годиш- на възраст, което ще бъде през 2023 г.
В описания случай лицето е родено на 23 септември 1952 г. и навършва възрастта (66 год. и 2 мес.) за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по условията на чл.68, ал.3 от КСО на 23 ноември 2018 г. В случай, че към тази дата има поне 15 години действителен осигурителен стаж и подаде заявление за отпускане на пенсия УП-1 до 23 януари 2019 г., пенсията ще бъде отпусната от датата на придобиване на правото – 23 ноември 2018 г., независимо, че през 2019 г. изискванията за възраст са вече други.
В случай, че лицето подаде заявление след 23 януари 2019 г., пенсията се отпуска от датата на заявлението. Съществуването на трудово правоотношение не оказва влияние върху правото на пенсия.

 

Носи ли осигурителни права вторият трудов договор?

Втори трудов договор. Осигуряване на втори трудов договор
Българското законодателство дава възможност за работа по повече от едно трудово правоотношение при един или при повече работодатели. Лицето може да сключи с работодателя, при когото работи, втори трудов договор за работа, която не е в кръга на трудовите му задължения, извън установеното за него работно време. Работникът или служителят може да сключва трудови договори и с други работодатели за извършване на работа извън установеното за него работно време по основното трудово правоотношение, освен ако не е уговорено друго в индивидуалния му трудов договор по основното му трудово правоотношение.
Всяко упражняване на трудова дейност по трудово правоотношение поражда задължение за осигуряване, като осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност, и продължава до прекратяването й. По силата на действащото законодателство работещите по втори или допълнителен трудов договор подлежат на задължително осигуряване за всички осигурени социални рискове, независимо от продължителността на работата и размера на изплатеното възнаграждение по втория или допълнителния трудов договор.
Осигурителните вноски се внасят върху получените, начислените и неизплатени трудови възнаграждения или неначислените възнаграждения, но върху не по-малко от минималния месечен осигурителен доход за съответната професия по основната икономическа дейност на осигурителя и не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход, определен със Закона за бюджета на Държавното обществено осигуряване (ЗБ на ДОО) за съответната година.
В повечето случаи допълнителният труд се полага по трудов договор на непълно работно то е работило при непълно работно време, минималният месечен осигурителен доход за съответната професия по основната икономическа дейност на осигурителя се определя пропорционално на отработените часове.
Месечният осигурителен доход на лицето по двете трудови правоотношения не трябва да надхвърля максималния месечен размер на осигурителния доход, който е определен със Закона за бюджета на ДОО (за 2018 г. 2600 лв.). Ако по основното трудово правоотношение лицето е осигурено върху максималния месечен осигурителен доход, при втория работодател осигурителни вноски не се дължат. В тази връзка при втория работодател лицето декларира сумата, върху която са му внесени осигурителни вноски за работата по основния трудов договор.
В случаите, когато възнаграждението по основното правоотношение е по-малко от максималния осигурителен доход, то по второто правоотношение се внасят осигурителни вноски върху изплатеното възнаграждение или минималния осигурителен доход по основната икономическа дейност на осигурителя, но върху не повече от разликата между максималния осигурителен доход и осигурителния доход, върху който са внесени осигурителни вноски при първия работодател.
Осигурителен стаж и осигурителен доход на лицата, работещи по повече от един трудов договор
Съгласно Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), когато през календарния месец лицето е било осигурявано на различни основания, за осигурителен стаж се зачита не повече от календарния месец.
Осигурителният стаж както по основния, така и по втория трудов договор се установява с данните от регистъра на осигурените лица, с осигурителна книжка, трудова книжка, служебна книжка, трудова или занаятчийска ученическа книжка, удостоверение обр. УП-3, военно-отчетна книжка или с документ по утвърден образец, издаден от осигурителя.
За периодите, през които работниците и служителите са работили по повече от едно трудово правоотношение, осигурителният доход представлява сумата, върху която са внесени или дължими осигурителни вноски при всеки осигурител, но не повече от определения за съответния период максимален месечен осигурителен доход.
Когато едно лице е осигурено за всички осигурени социални рискове за един и същ период при двама работодатели, за времето на временна неработоспособност, бременност и раждане има право на парично обезщетение от средствата на държавното обществено осигуряване при всеки един от работодателите. В тези случаи по искане на лицето болничният лист се издава в два екземпляра и се представя при всеки работодател. Паричните обезщетения се изчисляват поотделно от осигурителния доход за всяко от правоотношенията, но общо от не повече от максималния месечен размер на осигурителния доход.
Аналогично, при определяне размера на пенсията, за периодите, през които работниците и служителите са работили по повече от едно трудово правоотношение, при изчисляване размера на пенсията се взима предвид сумата на осигурителния доход, върху която са внесени или дължими осигурителни вноски при всеки осигурител, но не повече от определения за съответния период максимален месечен осигурителен доход.
Осигурителен доход на лица, които ^работят по допълнителен или по втори трудов договор за периода преди 1 януари 2000 г.
При определяне на осигурителния доход на лица, работещи по допълнителен или по втори трудов договор (на пълно законоустановено работно време) за периода преди 1 януари 2000 г., се включва доходът по този договор, получен за периоди до 14 януари 1985 г.
През периода от 14 януари 1985 г. до 1 януари 2000 г., дори осигурителят да е внесъл осигурителни вноски за всички осигурителни случаи, лицата са подлежали на осигуряване само за трудова злополука и осигурителният доход по втория (по допълнителния) трудов
договор не се включва като доход за изчисляване размера на пенсията. При определяне осигурителния доход за период преди 14 януари 1985 г. възнаграждението, получено по втория трудов договор, се включва.
В случаите, когато лицето работи по два трудови договора, но на непълно работно време и по двата договора, дори това да е през периода от 14 януари 1985 г. до 1 януари 2000 г., подлежи на осигуряване и при двамата работодатели за всички осигурителни случаи и осигурителният доход представлява трудовото възнаграждение, получено и по двата трудови договора.
След влизането в сила на КСО, считано от 1 януари 2000 г., като осигурителен доход на лицата, работещи по повече от един трудов договор при един или повече от един осигурител, се включва сумата от възнагражденията, които лицето е получило, стига това възнаграждение да не надхвърля максималния месечен размер на осигурителния доход, определен със Закона за бюджета на ДОО. Когато осигурителният доход надвишава максималния месечен размер на осигурителния доход, то той се ограничава до този размер.

Отчитане на безвъзмездна финансова помощ по оперативна програма

Фирма – бенефициент, която ще получи безвъзмездна финансова помощ, не е регистрирана по ДДС.
Безвъзмездната финансова помощ представлява минимална помощ в съответствие с Регламент на ЕС № 1407/2017 по оперативна програма – развитие на човешките ресурси – към министерството на труда и социалната политика по процедура чрез подбор на проекти – подкрепа за предприемачеството.
Фирмата бенефициент има задължение да извърши обучения, свързани с развитието на предприемачески, управленски бизнес цели, да назначи консултанти, провеждащи обученията, трябва да информира и мотивира развитието на самостоятелна стопанска дейност и предприемачество, както и да предостави консултантски услуги във връзка със стопанската дейност.
Срокът на договора е 20 месеца.
Общата сума на допустимите разходи по проекта не могат да надхвърлят сумата на финансирането. Разходите по договора се извършват в секция бюджет.
Авансът, междинното плащане и окончателното плащане се изплащат на бенефициента след действително извършени и верифицирани разходи и след представяне на първични разходнооправдателни документи.
Проектът е на стойност над 200 хил.лв, а авансът по това финансиране ще надхвърли сумата от 50 хил. лв.:
• въпросът е – счита ли се това финансиране (или по-точно получаването на авансовата сума, която е над 50 хил. лв.) за облагаем оборот?
• подлежи ли фирмата на задължителна регистрация па ДДС, когато получи аванса?

 

Съгласно разпоредбата на чл. 96, ал. 1 от ЗДДС всяко данъчно задължено лице с облагаем оборот 50 000 лв. или повече за период не по- дълъг от последните 12 последователни месеца преди текущия месец е длъжно в 7-дневен срок от изтичането на данъчния период, през който е достигнало този оборот, да подаде заявление за регистрация по този закон. Когато оборотът е достигнат за период не по-дълъг от два последователни месеца, включително текущия, лицето е длъжно да подаде заявлението в 7-дневен срок от датата, на която е достигнат оборотът.
В ал. 2 от същата разпоредба е регламентирано, че облагаемият оборот е сумата от данъчните основи на извършените от лицето:
1. облагаеми доставки, включително облагаемите с нулева ставка;
2. доставки на финансови услуги по чл. 46;
1. доставки на застрахователни услуги по чл. 47.
При определянето на облагаемия оборот се взема предвид данъчният режим на доставките към датата на възникване на данъчното събитие или към датата на плащането, преди да е възникнало данъчното събитие по доставката съгласно чл. 96, ал. 6 от ЗДДС.
По силата на чл. 12, ал. 1 от ЗДДС облагаема доставка е всяка доставка на стока или услуга по смисъла на чл. 6 и 9, когато е извършена от данъчно задължено лице по този закон и е с място на изпълнение на територията на страната, както и доставката, облагаема с нулева ставка, извършена от данъчно задължено лице, освен в случаите, в които този закон предвижда друго. Безвъзмездно предоставената финансова помощ (субсидии и финансирания) по своята правна същност не представлява обект на облагане с ДДС.
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 3, т. 2 от ЗДДС, данъчната основа при доставка на територията на страната се увеличава с всички субсидии и финансирания, пряко свързани с доставка.
Дефиниция на понятието „субсидии и финансирания, пряко свързани с доставка“ е дадена в § 1, т. 15 от ДР на ЗДДС. В нея е посочено, че субсидии и финансирания, пряко свързани с доставка, са субсидиите и финансиранията, чието отпускане е пряко обвързано с цената на предоставяни стоки или услуги. Не са субсидии и финансирания, пряко свързани с доставка, субсидиите и финансиранията, предназначени единствено за:
а) покриване на загуби;
б) финансиране на разходи, включително за придобиване или ликвидация на активи.
Следователно необходимо е да се прецени дали предоставеното финансиране е свързано пряко с доставката или не, за да се определи и начина на третирането му по ЗДДС.
Видно от публикуваните на сайта на Министерство на труда и социалната политика (МТСП) насоки за кандидатстване по обявени процедури на подбор на проекти конкретният бенефициент може да поиска от Управляващия орган извършване на авансово плащане в размер до 20 % от договорената безвъзмездна финансова помощ. В случай че той се възползва от това си право съгласно общите условия на административен договор за безвъзмездна финансова помощ, то авансът ще бъде изплатен без изискване за насрещни извършени и верифицира- ни разходи. С други думи, няма да е налице облагаема доставка по смисъла на ЗДДС. При последващи доставки в изпълнение на проекта, извършени от бенефициента, се формира облагаем оборот по чл. 96, ал. 1 от ЗДДС, като междинни и окончателни плащания по проекта се получават на базата на действително изпълнени дейности, извършени и верифицирани разходи и след представяне на първични разходооправ- дателни документи.
Според предоставената информация фирмата бенефициент има задължение да извърши обучения, свързани с развитието на предприемачески, управленски бизнес цели, да назначи консултанти, провеждащи обученията, да информира и мотивира развитието на самостоятелна стопанска дейност и предприемачество, както и да предостави консултантски услуги във връзка със стопанската дейност. Респективно в бюджета на проекта са посочени разходи за възнаграждения, разходи за обучение, разходи за дейности, свързани с осигуряване на публичност, разходи за организация и управление и др. При тяхното извършване се формира облагаем оборот и при достигнат праг от 50 000 лв. бенефициентът се регистрира по общите правила на ЗДДС. В тази връзка следва да се отбележи, че ако дружеството, получило финансирането, извърши доставки на стоки и/или услуги и паричните средства представляват възнаграждение за тези доставки, както и когато полученото финансиране е пряко обвързано с цената на последваща доставка, то същото ще участва в данъчната основа по чл. 26 от ЗДДС, респективно ще формира облагаем оборот за задължителна регистрация по чл. 96, ал. 1 и ал. 2 от ЗДДС. В този случай документирането следва да се извърши съобразно правилата на чл. 113 и чл. 114 от ЗДДС.
В настоящия случай предвид изложеното и при положение, че авансът, финансиран по проекта, ще бъде предназначен за покриване на приетите за допустими и реално извършени разходи и не е пряко обвързан с цената на предоставяни от дружеството стоки или услуги, би било налице финансиране на разходи по смисъла на § 1, т. 15, буква „б“ от ДР на ЗДДС, което не попада в хипотезата на чл. 26, ал. 3, т. 2 от ЗДДС, респективно не формира облагаем оборот за задължителна регистрация по чл. 96, ал. 1 и ал. 2 от ЗДДС.
На основание чл. 113, ал. 1 от ЗДДС всяко данъчно задължено лице – доставчик е длъжно да издаде фактура за извършена от него доставка на стока или услуга или при получаване на авансово плащане преди това, освен в случаите, когато доставката се документира с протокол по реда на чл. 117. Предвид цитираната правна норма и при положение, че не е налице доставка между дружеството и управляващия орган следва, че за получаваните парични средства не се издава фактура. Получаването на паричните средства следва да се документира с първичен счетоводен документ, съдържащ реквизитите по чл. 7, ал. 1 от Закона за счетоводството.
Във връзка с регистрация по ЗДДС и третирането на данъка като възстановим/невъзста- новим, следва да се има предвид Указание ДНФ № 3/23.12.2016 г. на министъра на финансите относно третирането на ДДС като допустим разход при изпълнение на проекти по оперативните програми, съфинансирани от Европейския фонд за регионално развитие (ЕфРР), Европейския социален фонд (ЕСФ), Кохезионния фонд (КФ) и Европейския фонд за морско дело и рибарство (ЕфМР), за програмен период 2014 – 2020 г.

ПРАКТИЧЕСКИ АСПЕКТИ НА ТРЕТИРАНЕТО ПО ЗКПО НА АМОРТИЗАЦИИТЕ НА АВТОМОБИЛИ

Леките автомобили са един от най-често срещаните активи в па- трумониума на данъчно-задължени- те лица по реда на ЗКПО. Настоящата публикация е посветена на някои практически въпроси относно начисляването и признаването на амортизациите за данъчни цели. За целта е подбрана и актуална административно-данъчна практика на НАП, както и решени от Върховния административен съд (ВАС) казуси, възникнали в хода на ревизионни производства, при които са оспорени/непризнати амортизационните разходи за автомобили.
С разпоредбата на чл. 55, ал. 1 и 2 от ЗКПО са определени категориите данъчни амортизируеми активи и максимално допустимите годишни данъчни амортизационни норми, като автомобилите са класифицирани в категория V с максимална норма от 25 на сто годишно. Често поставян практически въпрос е придобиването на моторно превозно средство (МПС) чрез сключването на лизингов договор, класифициран като финансов лизинг съгласно счетоводното законодателство, представлява ли основание за разпределяне на този актив в категория VI (чл. 55, ал. 5 от ЗКПО). Отговорът е категорично „НЕ“, предвид което всеки актив по лизингов договор следва да бъде амортизиран за данъчни цели според неговите характеристики към съответната категория, посочена в чл. 55, ал. 1 от ЗКПО.
Съгласно чл. 52, ал.1 от ЗКПО данъчният амортизационен план (ДАПл) се изготвя и води от данъчно задължените лица, които формират данъчен финансов резултат. Това на практика са лицата, които подлежат на облагане с корпоративен данък. Данъчно задължените лица, които подлежат на облагане с алтернативни данъци (например: бюджетни предприятия или организатори на хазартни игри по раздел II от глава тридесет и втора) не са задължени да изготвят и водят ДАПл, следователно – за тях липсва законово задължение да заведат притежавания от тях автомобил в данъчен регистър за амортизации.
Според чл. 62, ал. 1 от ЗКПО промяна в стойностите на данъчния амортизируем актив /например: лек автомобил/ се извършва при настъпване на обстоятелства, налагащи такава промяна съгласно този закон или счетоводното законодателство, с изключение на случаите по
чл. 61, при които е налице забрана за промени в тези стойности.
Една от законовите хипотези, при която се изисква извършване на промяна в стойностите на автомобила в ДАПл, е временното му изваждане от употреба.
1. Практически пример по прилагането на чл. 59 от ЗКПО:
Данъчен амортизируем актив /автомобил/ е изведен от експлоатация на 01.04.Х1 г. Активът е въведен повторно в употреба на 15.09.Х2 г.
Активът (МПС) е придобит на 01.01.Х0 г. и е с данъчна амортизируема стойност 100 000 лв. и годишна данъчна амортизационна норма (ГДАН) от 25 на сто.
Общата стойност на начислените данъчни амортизации за останалите активи (извън разглеждания автомобил) по години е както следва:
• за Х1 година – 200 000 лв.
• за Х2 година – 500 000 лв.
Задачи:
Да се извършат необходимите изчисления и корекции при прилагане на чл. 59 от ЗКПО:
1. Намаление на годишната данъчна амортизация на дружеството в годината през която изтича 12-месечният срок.
2. Корекция на стойностите на актива в ДАПл към датата на преустановяване на начисляването на данъчни амортизации.

2. Съдебна практика по спорове за амортизации във връзка с чл. 59 от ЗКПО:
Решение № 3155 от 13.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 8306/2017 г., I о.:
Неправилно в Ревизионния акт е приложен чл. 59, ал. 1 от ЗКПО, като не са признати всички начислени амортизации за офис машина, поради неизползване на машината в дейността на дружеството през 2013 г. Страните не спорят, че машината е въведена в експлоатация и последната фактура за нейното използване е от 11.04.2012 г. Съгласно чл. 59, ал. 1 от ЗКПО начисляването на данъчни амортизации се преустановява, когато съответният актив временно не се използва /не носи икономическа изгода/ през период по-дълъг от 12 месеца. Начисляването се преустановява от началото на месеца, следващ месеца, през който е изтекъл срокът по изречение първо. По цитирания текст основание за непризнаване на амортизациите е налице от м. 5.2013 г. до м. 12.2013 г., за който период начислените амортизации са 1011,84 лв., изчислени съответно. Амортизациите за периода м. 1 – 4.2013 г. в общ размер от 505,94 лв. не са признати в РА без основание и съдът следваше да ги намали от увеличението на финансовия резултат на основание чл. 59, ал. 1 от ЗКПО. Актът е частично отменен.
Решение № 8794 от 28.06.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5614/2018 г., VIII о.:
Предмет на спора са непризнатите аморти-
зации за лек автомобил „Бентли“ за периода 2010 г. – 2012 г. и дали автомобилът действително е експлоатиран, респективно използван ли е за икономическата дейност на дружеството, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗКПО се преустановява начисляването на амортизация, когато активът временно не се използва. Това е така, защото амортизацията се начислява само ако активът носи икономическа изгода. Затова не е достатъчно, той да бъде счетоводно заприходен/заведен като актив, а да се използва като такъв за икономическата дейност на собственика му. В случая не е било спорно, а и при ревизията управителят е потвърдил, че за периода 2010 г. 2012 г. в архива на дружеството не са намерени договори за отдаване под наем на процесния автомобил, дружеството няма издавани и съответно осчетоводени в приходите фактури за отдаване под наем на автомобила, липсват фактури за направени разходи за гориво, ремонт и резервни части. При липса на доказателства за експлоатиране на автомобила, правилно съдът е възприел констатациите в Ревизионния акт, че същият не е използван за икономическата дейност на дружеството. Само обстоятелството, че автомобилът „Бентли“ е закупен от името на дружеството, предвид приложения по делото ли- зингов договор, не е достатъчно доказателство, че той е използван за икономическата дейност на дружеството, т. е. че е черпена икономическа изгода от този автомобил, за да се приеме, че правилно са начислени и амортизациите за него за отчетните 2010 г. – 2012 г. Актът е изцяло потвърден от съда.
3. Данъчна практика по третирането на разходи и амортизации на МПС:
Поставени са следните въпроси за отговор:
1. Какви документи следва да състави и притежава дружество, предоставящо обучение на кандидат-водачи и водачи на моторно превозно средство (МПС) във връзка с експлоатацията на МПС? Изготвянето на пътен лист/книжка за тези дружества е непосилно, тъй като част от обучението включва часове за паркиране, потегляне, спиране и т. н., които действия не могат да намерят отражение в пътната книжка, както и да отразят реално изразходваното гориво за това.
2. Как следва да се докаже, че МПС се използват за дейността на дружеството, когато същите са предназначени за допълнителни часове за водачи на МПС. Тези автомобили не притежават допълнителни педали и обикновено са по-висок клас. Те се предоставят на клиенти, придобили вече правоспособност, но които биха искали да придобият увереност в шофирането на автомобили с автоматични скорости или такива с по-големи габарити.
3. Ако дадено транспортно средство не е използвано продължителен период от време (каравана, мотоциклет и др.), с какви документи следва да се докаже, че същото не е използвано за лични нужди за периода, през който не е използвано от дружеството.
Видно от съдържанието на Писмо – разяснение № 15-00-1 от 2.03.2017 г. на ЦУ на НАП е изразено становище в следния смисъл:
Във връзка със зададените въпроси относно начина на документиране на разходите за дейността на дружеството следва да се подчертае, че няма никаква промяна при документирането на разходите за автомобил (собствен, нает или предоставен за ползване), използван за дейността на предприятието. За да бъде признат даден разход за данъчни цели, той следва да е свързан с дейността, да е документално обоснован и да не попада в изрично изброените от ЗКПО хипотези, при които възниква данъчна постоянна разлика, в това число – да не е извършен при условия, водещи до отклонение от данъчно облагане.
В материалния данъчен закон няма изискване относно вида и наименованието на документа. Понятието „документална обоснованост“ е дефинирано в чл. 10 от ЗКПО. По силата на ал. 1 от същата правна норма счетоводен разход се признава за данъчни цели, когато е документално обоснован чрез първичен счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството (ЗСч), отразяващ вярно стопанската операция.
Когато автомобилите, които са на разположение на предприятието, се използват едновременно за служебни и за лични нужди, свързаните с тях разходи в натура се облагат съгласно чл. 204, ал. 1, т. 4 от ЗКПО с данък върху разходите, когато предприятието работодател е упражнило правото си на избор съгласно чл. 24, ал. 3 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ). От 01.01.2016 г. е приложим нов механизъм (обн. ДВ, бр. 75/2016 г.) за облагане с данък върху разходите на документално обосновани разходи в натура, свързани със собствени, наети и/или предоставени за ползване активи, предоставени за лично ползване и/или свързани с използването на персонал, от работници, служители и лица, наети по договор за управление и контрол. Понятието „разходи в натура“ е дефинирано за целите на ЗКПО в § 1, т. 83 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗКПО.
В случай че работодателят избере доходите в натура, представляващи разходи в натура по смисъла на § 1, т. 83 от ДР на ЗКПО, свързани с предоставените за лично ползване превозни средства, да се обложат с данък върху разходите, данъчната основа, върху която се определя данъкът по чл. 204, ал. 1, т. 4 от ЗКПО, следва да се формира по реда на чл. 215а от ЗКПО.
От определението, дадено в § 1, т. 83 от ДР на ЗКПО, е видно, че на облагане подлежи частта, съответстваща на личното ползване, от всички разходи, свързани със собствени, наети или предоставени за ползване активи/персонал, използвани както за дейността, така и за лично ползване. При определяне на данъчната основа за данъка върху разходите в натура съгласно разпоредбите на чл. 215а, ал. 1 и ал. 2 от ЗКПО в общия размер на разходите се включват всички счетоводни разходи, свързани с превозното средство, например: експлоатационни разходи, разходи за застраховки, местен данък, винетни такси, наем (при нает автомобил), паркинг, аксесоари, отчетен като разход ДДС, както и заплатата на шофьора (ако има такъв), вкл. и осигуровките му за сметка на работодателя.
Тъй като автомобилът е данъчен амортизи- руем актив следва да се има предвид, че на основание § 1, т. 83 от ДР на ЗКПО в данъчната основа за определяне на данъка върху разходите по чл. 204, ал. 1, т. 4 от същия закон следва да се включат данъчните (а не счетоводните) амортизации на същия.
Съгласно общото правило на чл. 215а, ал. 1 от ЗКПО данъчната основа за определяне на данъка върху разходите по чл. 204, ал. 1, т. 4 от ЗКПО е сумата на разходите в натура, свързани със собствени, наети и/или предоставени за ползване активи, предоставени за лично ползване за календарната година. В разпоредбата на чл. 215а, ал. 2 от ЗКПО са предвидени специфични правила за разпределение на разходите между служебното и личното ползване за целите на определяне на данъчната основа на данъка върху разходите в натура, свързани с превозните средства. Разходите се отнасят към личното ползване, като общият размер на всички разходи, свързани с превозното средство, се умножи:
1. по съотношението:
а) между изминатите за лично ползване километри и общите изминати километри от съответното превозно средство, или
б) между часовете на лично ползване на превозното средство и общите часове на използване на превозното средство, или
2. по фиксиран процент (50 на сто).
Дружеството може да избере една от трите законови възможности за определяне на данъчната основа за облагане с данък по чл. 204, ал. 1, т. 4 от ЗКПО за всеки отделен автомобил. Документацията и отчетността следва да дават възможност за проследяване на всички елементи на стопанските операции. Независимо какъв подход е избран, предприятието следва да разполага с първичен счетоводен документ за счетоводните разходи, свързани с автомобила (горива, застраховка, паркинг, аксесоари и т. н).
Посочени са няколко практически варианти за документиране на разходите, свързани с превозни средства, в зависимост от избраната опция
за определяне на данъчна основа за всяко превозно средство по чл. 215а, ал. 2 от ЗКПО:
– В случай че е избран подходът съгласно чл. 215а, ал. 2, т. 1, б. „а“ от ЗКПО – определяне на съотношение между изминатите за лично ползване километри и общите изминати километри: Всички експлоатационни разходи (както за служебно, така и за лично ползване), освен с фактура за придобиване на горивото, следва да се документират и чрез издаване вътрешен за предприятието документ. Този документ може да е например пътен лист, пътна книжка, разпечатка от GPS система, изготвена таблица или отчет и др., чрез който да се установи размерът на разходите за служебно и лично ползване на база на изминатите километри;
– В случай че е избран подходът съгласно чл. 215а, ал. 2, т. 1, б. „б“ от ЗКПО – определяне на съотношение между часове на лично ползване и общите часове на използване: Всички експлоатационни разходи (както за служебно, така и за лично ползване), освен с фактура за придобиване на горивото, следва да се документират и чрез издаване на вътрешен за предприятието документ, чрез който да се установят часовете на използване на автомобила за служебни и за лични цели;
– Ако се използва данъчна основа в размер на 50 на сто от общия размер на всички разходи, свързани с превозното средство (чл. 215а, ал. 2, т. 2), приложение намира и разпоредбата на чл. 10, ал. 6 от ЗКПО. Съгласно тази разпоредба разходите, свързани с експлоатация на превозни средства, които се използват както за дейността, така и за лично ползване, се признават за данъчни цели и когато не е издаден пътен лист или друг подобен документ, когато при определяне на данъчната основа за облагане с данък върху разходите по чл. 204, ал. 1, т. 4 е приложена разпоредбата на чл. 215а, ал. 2, т. 2. от ЗКПО. Експлоатационните разходи (как- то за служебно, така и за лично ползване) може да не се документират с вътрешен за предприятието документ, чрез който да се установяват километри или часове на използване на автомобила за служебни и за лични цели.
Видно от формулировката на чл. 215, ал. 2 от ЗКПО данъчната основа се определя за всяко превозно средство поотделно и доколкото са предоставени няколко възможности, то всяка една от тях е приложима за Всяко едно от превозните средства. При направен избор за облагане с данък по чл. 204, ал. 1, т. 4 от ЗКПО няма пречка за един автомобил да бъде измерено фактическото лично ползване на база „изминати километри“ или пък на база „часове на използване“ при надлежно документиране на разходите, а за друг да се ползва съотношение 50 на 50. Разбира се предприятието може да Възприеме и единен подход при документирането на разходите за превозните средства, В случай че те се използват едновременно за дейността и за лични нужди.
Във връзка с поставения трети въпрос следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от ЗКПО, която изисква начисляването на данъчни амортизации да се преустанови, когато съответният актив временно не се използва и не носи икономическа изгода през период, по-дълъг от дванадесет месеца. Начисляването се преустановява от началото на месеца, следващ месеца, през който е изтекъл дванадесетмесечният срок, и се възобновява от началото на месеца на Връщането на актива В експлоатация. Освен това е важно да се отбележи, че ако дадено транспортно средство не се използва, то не генерира и експлоатационни разходи, които да се налага да бъдат разпределяни между служебното и личното ползване. От друга страна, такова превозно средство В общия случай генерира други разходи, например за данък, застраховка, ремонт, паркинг, амортизации и т. н. В този смисъл, ако се установи, че превозното средство е предоставено на разположение на дадено физическо лице и при условие че предоставянето му на физическото лице може да се окачестви като престация за положен от последното труд, за оказана услуга и т. н., е Възможно изброените примерни разходи да се третират като елемент на Възнаграждението на това физическо лице, което Възнаграждение обаче следва да бъде определено на пазарен принцип. В случай че предоставянето на превозното средство на разположение на физическото лице не е Възможно да бъде третирано като Възнаграждение за положен от последното труд, оказана услуга и т. н., данъчното третиране на отчетените разходи ще е подчинено на разпоредбите на чл. 26, т. 1 (разходи, несвързани с дейността) или т. 11 (скрито разпределение на печалбата по смисъла на § 1, т. 5 от ДР) от ЗКПО.
Законът дава Възможност да се избере подходящ механизъм за определяне на данъчната основа за облагане с данък върху разходите по чл. 204, ал. 1, т. 4 от ЗКПО, който да е едновременно лесен/удобен за прилагане и да отразява спецификата на дейността и на Всеки един актив, така че да се определи Възможно най- прецизно частта от разходите В натура, съответстваща на личното ползване на активите.
Прилагането на разпоредбите на ЗКПО относно леките автомобили следва да бъде прецизирано в зависимост от конкретните обстоятелства относно експлоатацията им, като се обърне особено Внимание Върху документирането и обосноваването на Възприетия подход за данъчни цели. В някои случаи това ще рефлектира при данъчното преобразуване на счетоводния финансов резултат за целите на корпоративния данък, а В други – ще бъде данъчна основа за облагане с еднократен данък Върху разходите, така както е посочено по-горе В съдебната практика на ВАС и В изразени становища от органите по приходите при ЦУ на НАП.

Върху транспортните разходи на педагогическия персонал се дължат осигурителни вноски?

Как да се изплащат и отчитат транспортните разходи на педагогическия персонал – трябва ли да бъдат облагани с данък и дължат ли се за тях осигурителни вноски?

 

 

Съгласно чл.219, ал.5 от Закона за предучилищното и училищното образование педагогическите специалисти, които работят в населено място извън местоживеенето си, имат право на възстановяване на извършените от тях разходи за транспорт от местоживеенето им до местоработата и обратно или за наем по месторабота в размер, при условия и по ред, определени в Наредба, издадена от министъра на образованието и науката, съгласувано с министъра на финансите.
На основание цитираната разпоредба е издадена Наредба №1 от 16.01.2017 г. за условията и реда за възстановяване на транспортните разходи или на разходите за наем на педагогическите специалисти в институциите в системата на предучилищното и училищното образование. Съгласно Наредбата педагогическите специалисти, работещи по трудово правоотношение в държавни и общински институции в системата на предучилищното и училищното образование, чиято месторабота е в населено място извън местоживеенето им, имат право на възстановяване на извършените от тях разходи за транспорт или за наем по месторабота. Възстановяването на разходите за транспорт или за наем на педагогическите специалисти се извършва, след като са заплатили и представили съответните разходнооправдателни документи, удостоверяващи размера им – билети, абонаментни карти, фактури.
Парите за пътни разходи не се включват в облагаемия доход по Закона за данъците върху доходите на физическите лица, но поради това, че същите не са сред изключенията, изрично изброени в чл.1, ал.8 от Наредбата за елементите на възнаграждението и за доходите, върху които се правят осигурителни вноски, се включват в осигурителния доход, т.е. върху тях се дължат осигурителни вноски.
За пълнота следва да бъде посочено, че по предложение на Министерство на образованието и науката Надзорният съвет на Националния осигурителен институт утвърди проект на допълнение в Наредбата за елементите на възнаграждението и на доходите, върху които се правят осигурителни вноски, така че върху стойността на възстановените разходи за транспорт на педагогическите специалисти от местоживеенето им до местоработата и обратно или за наем по месторабота по чл.219, ал.5 от Закона за предучилищното и училищното образование да не се начисляват и внасят осигурителни вноски, но към настоящия момент все още проектът на постановление не е разглеждан от Министерски съвет.