Макар напоследък системата на задължителното общественото осигуряване в България да има своите опоненти, особено сред по- младото поколение, тя остава основен гарант за материално обезпечаване на гражданите, когато в резултат на определени житейски ситуации като болест, майчинство, безработица, старост, смърт и др. те са възпрепятствани да полагат труд и съответно да заработват средства за издръжката си.
Независимо от мненията против системата на задължителното обществено осигуряване, следва да подчертаем, че именно тя е тази, която обхваща целия ни житейски път – от преди раждането ни – с изплащането на парични обезщетения за бременност и раждане на нашите майки, и след смъртта ни – с изплащането на еднократни помощи и наследствени пенсии на наследниците ни.
И така нека припомним кога възниква и кога се прекратява осигуряването.
Възникване на осигуряването
Задължителното обществено осигуряване има своята нормативна уредба в Кодекса за социално осигуряване (КСО), като въпросите, свързани с възникване на осигуряването, са регламентирани в чл.4, чл.4а и чл.10 от КСО.
Съгласно разпоредбата на чл.10, ал.1 от КСО осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност и за този ден са внесени или дължими осигурителни вноски.
Тук обаче следва да подчертаем, че цитираната норма не свързва всеки вид трудова дейност със задължението за осигуряване, а само тази, която се осъществява въз основа на някое от правоотношенията, изчерпателно посочени в чл.4 и чл.4а от КСО, а именно:
• по трудово правоотношение – независимо
от характера на работата, от начина на заплащането и от източника на финансиране;
• по служебно правоотношение;
• по правоотношение, възникнало на основание специални закони – Закон за съдебната власт, Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България, Закон за Министерството на вътрешните работи и др.;
• членове на кооперации, упражняващи трудова дейност и получаващи възнаграждение в кооперацията;
• управители и прокуристи на търговски дружества, на еднолични търговци, на техните клонове и на клоновете на чуждестранни юридически лица, членове на съвети на директорите, на управителни и надзорни съвети и контрольори на търговски дружества, синдици и ликвидатори, както и лицата, работещи по договори за управление на неперсонифици- рани дружества и лицата, на които е възложено управлението и/или контролът на държавни и общински предприятия по глава девета от Търговския закон, техни поделения или на други юридически лица, създадени със закон;
• лица, упражняващи трудова дейност на изборни длъжности;
• лица, регистрирани като упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност;
• лица, упражняващи трудова дейност като еднолични търговци, собственици или съдружници в търговски дружества, физическите лица – членове на неперсонифицирани дружества, и лицата, които се облагат по реда на чл.26, ал.7 от Закона за данъците върху доходите на физическите лица;
• регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители;
• полагащи труд без трудово правоотношение – по т.нар. граждански договори;
• морски лица.
Полагането на труд извън предвиденото в посочените разпоредби не поражда право и задължение за осигуряване, което означава, че в този случай, дори да бъдат внесени осигурителни вноски, те няма да пораждат предвидените в закона правни последици (зачитане на осигурителен стаж, придобиване право на пенсия или на парично обезщетение за временна неработоспособност) поради липсата на основание за това.
Така например, ако подпомагате член от семейството си или близък приятел, работещ по трудово правоотношение, да изпълни възложена му работа (напр. същият работи във фирма за почистване и Вие му помагате да измие прозорците на обекта, на който е изпратен) това не ви включва в кръга на осигурените лица.
С оглед ползването на осигурителни права е важно да се определи точният момент, от който възниква задължението за осигуряване, което налага да бъдат съобразени специфичните особености на различните видове правоотношения по чл.4 и чл.4а от КСО, по които лицата упражняват трудова дейност:
• За работниците и служителите задължението за осигуряване възниква от деня, в който същите фактически са постъпили на работа и това обстоятелство е удостоверено писмено.
Следва да се има предвид, че по силата на чл.63, ал.1 от Кодекса на труда (КТ) преди постъпването на работа работодателят е длъжен да връчи екземпляр от сключения трудов договор, подписан от двете страни, и копие от уведомлението за сключване на договора, заверено от териториалната дирекция на Националната агенция за приходите (ТД на НАП), а ако работодателят допусне работник или служител на работа без да му връчи посочените документи, го грози имуществена санкция или глоба в размер от 1500 до 15 000 лв., а извършилото административното нарушение виновно длъжностно лице – глоба в размер от 1000 до 10 000 лв. – за всяко отделно нарушение.
Предвид императивните разпоредби на чл.63, ал.3 и 4 от КТ следва да отбележа сформиралата се неправилна според мен съдебна практика, според която осигуряването възниква и ко- гато от деня на сключване на трудовия договор работникът започне ползването на отпуск поради временна неработоспособност или майчинство. Този извод изцяло противоречи на императивната разпоредба на чл.10, ал.1 от КСО, доколкото същата изрично предвижда, че освен фактическото престиране на труд за деня, от който започва осигуряването, следва да са внесени или дължими осигурителни вноски, а за периодите на временна неработоспособност не се дължат осигурителни вноски. В същия смисъл е и определението по §1, т.3 от ДР на КСО, според което „осигурено лице“ е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл.4 и чл.4а, ал.1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. С оглед на тази законова уредба следва да се приеме, че наличието на сключен трудов договор не е самостоятелно основание за възникване на осигуряването, ако лицето не е започнало да осъществява трудова дейност в изпълнение на този договор.
• За държавните служители и лицата, чието правоотношение възниква по силата на специални закони, задължението за осигуряване възниква от деня на встъпване в длъжност, като това обстоятелство се удостоверява писмено.
• За управителите на търговски и неперсони- фицирани дружества, на еднолични търговци, на държавни и общински предприятия по глава девета от Търговския закон, в т.ч. членовете на съвети на директорите, на управителни и надзорни съвети и контрольори на търговски дружества, синдици и ликвидатори задължението за осигуряване възниква от деня, в който избраният управител започне да изпълнява възложените му с договора функции.
Макар да няма своята ясна и недвусмислена уредба, договорът за възлагане на управлението безспорно e двустранен облигационен договор, по силата на който едно лице се задължава срещу възнаграждение да извършва от името и за сметка на дадено дружество възложените му действия по управлението и представителството на дружеството. И Търговският закон (ТЗ), и Законът за търговския регистър (ЗТР) съдържат изискване за вписване на управителя на дружеството в търговския регистър. За да се извърши вписването е необходимо да е взето решение от общото събрание за избор на управител и избраното за управител лице да е дало съгласието си за това. Съгласието трябва да бъде нотариално заверено, а с него следва да се представи и образец на подписа на управителя. Търговският закон не изисква за извършване на вписването да бъде представен договорът за възлагане на управление. Освен това, по силата на чл.7, ал.2 от ЗТР, вписването в търговския регистър има декларативно действие и изключение от този принцип е налице само при наличие на изрична законова норма и в тази връзка се приема, че осигуряването на лица, с които са сключени договори за възлагане на управлението на търговски дружества, съобразно чл.10, ал.1 от КСО, възниква от деня, в който те са започнали да упражняват трудова дейност по чл.4, ал.1, т.7 от КСО.
• По аналогичен начин се определя и началният момент на осигуряването на лицата, заемащи изборни длъжности – от момента, в който започнат да упражняват трудова дейност на длъжността, за която са избрани. Особеност, която следва да бъде спомената по отношение осигуряването на тази категория лица, е обвързаността между задължението за осигуряване с изплащането или дължимостта на възнаграждение за изпълняваната изборна длъжност. В случай че длъжността се изпълнява безвъзмездно, задължение за осигуряване не възниква.
• За самоосигуряващите се лица основанието за осигуряване възниква от деня на започване упражняването на трудова дейност в това им качество.
По дефиниция самоосигуряващо се лице е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка. Съгласно чл.4, ал.3 от КСО и чл.1 от Наредба за обществено осигуряване на са- моосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица в кръга на само- осигуряващите се лица влизат:
– лицата, регистрирани като упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност, в т.ч.:
а) лицата, упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност по регистрация, в т.ч.: лицата, които упражняват професията или занаятчийската дейност на основание на предварителна регистрация, определена с нормативен акт. На това основани се осигуряват нотариуси, адвокати, експерт-счетоводители; лицензирани оценители, експерти
към съда и прокуратурата, медицински специалисти и други; лицата, които плащат патентен данък и не са еднолични търговци; лицата, които извършват професионална дейност на свой риск и за своя сметка – дейци на науката, културата, образованието, архитекти, икономисти, инженери, журналисти и други физически лица, упражняващи свободна професия, регистрирани с идентификационен код по БУЛСТАТ, застрахователните агенти съгласно чл.44, ал.2 от Закона за застраховането;
б) лицата, упражняващи трудова дейност като еднолични търговци, собственици или съдружници в търговски дружества;
в) регистрираните земеделски стопани и тютюнопроизводители. Съгласно §1, ал.1, т.5 от ДР на КСО това са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред.
Предвид това, че понятието „упражняване на трудова дейност“ няма своята регламентация в действащото законодателство, за нуждите на задължителното осигуряване е прието, че същото означава полагане на личен труд във връзка с дейността, за която е регистрирано самоосигуряващо- то се лице, независимо от формата на полагането му, от който труд лицето придобива доходи за своята издръжка. В тази връзка доколкото самоосигу- ряващите се лица упражняват трудова дейност на свой риск и за своя сметка, законодателят, с оглед на това да въведе яснота относно осигуряването, е регламентирал задължение за всички самоосигуря- ващи се лица, в 7-дневен срок от започване на дейността, респ. от нейното прекъсване, възобновяване или прекратяване, да заявят съответното обстоятелство чрез подаване на декларация по образец, утвърден от изпълнителния директор на НАП и подписана от самоосигуряващото се лице.
С оглед на принципа, че само упражняването на трудова дейност е основание за осигуряване, припомням, че ако едно физическо лице е съдружник в ООД, респ. едноличен собственик на капитала на ЕООД или се е регистрирало като упражняващо свободна професия лице, това не го обвързва автоматично със задължението за обществено осигуряване. Това задължение възниква едва от момента, от който лицето започне да упражнява трудова дейност в съответното си качество и продължава до нейното прекъсване или прекратяване.
Именно на основание чл.10, ал.1 от КСО не подлежат на задължително обществено осигуряване съдружници в търговски дружества или собственици на ЕООД, които не упражняват трудова дейност в дружеството, но по силата на сключения дружествен договор или на решение на общото събрание получават дивиденти от дейността на дружеството.
Когато собствениците или съдружниците на търговски дружества едновременно с това са и управители на дружествата, законодателят е регламентирал правото им да се осигуряват по реда на чл.4, ал.1, т.7 от КСО – като изпълнители по договор за управление.
С оглед на това, че самоосигуряващите се лица упражняват трудова дейност на свой риск и за своя сметка, законодателят изрично е уредил правото им да се осигуряват по желание, когато са придобили и упражнили право на пенсия, независимо от вида и – за осигурителен стаж и възраст или за инвалидност, което могат да упражнят с подаването на изрична декларация по образец, утвърден от изпълнителния директор на НАП. В този случай задължението за осигуряване възниква от датата, на която е подадена декларацията.
• За възникване на осигуряването на лицата, работещи без трудови правоотношения, от значение е следното:
– получават ли месечно възнаграждение, равно или над една минимална работна заплата след намаляването му с признатите по чл.29, ал.1 т.3 от ЗДДфЛ разходи за дейността;
– осигурени ли са на друго правно основание през съответния месец.
Когато получаваното по гражданския договор възнаграждение е равно или над една минимална работна заплата, след намаляването му с признатите по чл.29, ал.1 т.3 от ЗДДфЛ разходи за дейността, и изпълнителят по договора не е осигурен на друго основание, задължението за осигуряване възниква от деня, в който са започнали да упражняват трудова дейност по сключения граждански договор и продължава до неговото прекратяване.
В случай че възнаграждението по гражданския договор след приспадане на признатите за дейността разходи е по-малко от една минимална работна заплата и през месеца, за който е изплатено възнаграждението, изпълнителят по договора не е бил осигурен на друго основание, по гражданския договор не възниква задължение за осигуряване.
Ако изпълнителят по гражданския договор е осигурен на друго основание през съответния месец
(напр. работи по трудово правоотношение), задължението за осигуряване възниква от деня, в който започне изпълнението на договора, независимо от размера на възнаграждение по него.
Така разгледаните Въпроси, свързани с възникване на осигуряването, са изключително важни, тъй като с настъпването на този юридически факт законодателят обвързва упражняването на осигурителни права.
Прекъсване на осигуряването
Съгласно чл.10, ал.2 от КСО за прекъсване на осигуряването говорим тогава, когато по различни законоустановени причини лицето не упражнява трудова дейност, съответно това време не се зачита за осигурителен стаж, но правоотношението, което е основание за упражняване на тази дейност, не е прекратено.
Като най-чести примери за прекъсване на осигуряването могат да се посочат:
• ползването на неплатен отпуск, който не се зачита за осигурителен стаж (след изтичане на 30 работни дни за една календарна година);
• временно отстраняване от работа на работник или служител по реда на чл.199, ал.1 от КТ (за явяване в състояние, което не му позволява да изпълнява трудовите си задължения, или за употребяване през работно време на алкохол или друго силно упойващо средство);
• самоотлъчка на работника или служителя;
• невнасянето на осигурители вноски от само- осигуряващо се лице и др.
В случай на прекъснато осигуряване лицата не могат да ползват осигурителни права до неговото възобновяване, като най-често в практиката това става чрез възобновяване упражняването на трудова дейност, респ. внасянето на осигурителни вноски поне за един ден преди настъпването на съответния осигурен социален риск.
Прекратяване на осигуряването
На основание чл.10, ал.1 от КСО прекратяването на упражняване на трудова дейност е основание за прекратяване на осигуряването. От този момент занапред лицето се счита за неосигурено и съответно се ограничава предоставяната му до този момент осигурителна закрила. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че законодателят е предвидил случаи, в които ползването на осигурителни права продължава и след прекратяване на осигуряването – напр. съгласно чл.42, ал.1 от КСО, ако временната неработоспособност поради общо заболяване, трудова злополука и професионална болест е настъпила преди прекратяване на осигуряването, съответното парично обезщетение се изплаща до възстановяване на работоспособността или до установяване на инвалидност. В случаите по чл.42, ал.3 от КСО, когато временната неработоспособност е настъпила преди прекратяване на срочни трудови и служебни правоотношения, договори за военна служба и договори за управление и контрол на търговски дружества паричното обезщетение се изплаща за не повече от 30 календарни дни след прекратяване на правоотношенията или договорите.
Ако обаче временната неработоспособност е поради трудова злополука или професионална болест, паричното обезщетение се изплаща до възстановяване на работоспособността или до установяване на инвалидност.
Въпреки, че правоотношението, по което е упражнявана трудова дейност, е прекратено, не е налице прекратяване на осигуряването, ако лицето започване да упражнява нова трудова дейност от същия ден. За да има прекратяване на осигуряването, което е основание за ползване на осигурителни права, като напр. парично обезщетение за безработица, трябва да има прекратяване на трудовата дейност. Такова прекратяване е налице, когато лицето не работи и не се счита за осигурено на нито едно от основанията по чл.4 от КСО поне един работен ден.