Общ принцип в трудовото законодателство е, че без съгласието на работника или служителя не могат да се правят удръжки от трудовото му възнаграждение. Изключение от този принцип е регламентиран в чл.272, ал.1 от Кодекс на труда (КТ). Разпоредбата дава не само право, но и задължава работодателите, в няколко хипотези, да правят удръжки от трудовото възнаграждение на работника. Такива са случаите, когато той е задължен към трети лица. В чл.272, ал.1, т.3, 4 и 5 от КТ е предвидено, че на работника или служителя не могат да се правят удръжки от трудовото възнаграждение, без негово съгласие, освен за:
– данъци, които по специални закони могат да се удържат от трудовото възнаграждение;
– вноски, в частта, която е за сметка на работника или служителя, осигурен за всички осигурителни случаи;
– при наложени на работника или служителя по съответния ред запори.
Общият размер на месечните удръжки не може да надвишава размера, установен с Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Запорът върху трудовото възнаграждение на работниците и служителите е мярка на принудително изпълнение, наложена на длъжник по искане на взискател – в случая длъжник е работникът или служителят. Запорът е един от най-често използваните способи за принудително събиране на задължения на работещи по трудово правоотношение. Запори може да се наложат от публични изпълнители и от частни съдебни изпълнители.
Публичният изпълнител има право да наложи обезпечения, включително и запор, по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), който е по-различен от запора по
ГПК. Ограниченията при запор по чл.213, ал.1, т.5 от ДОПК предвиждат на длъжника да се удържа сума, без оглед на секвестируемия минимум и размера на минималната работна заплата за страната. Единственото ограничение е вписано в чл.213, ал.1, т.5 от ДОПК, което предвижда изключение за принудително изпълнение да се прави само по отношение трудовото възнаграждение, обезщетение по трудово правоотношение, пенсия или стипендия – в размер до 250 лв. месечно.
На основание чл.198, ал.1 от ДОПК публичният изпълнител може да наложи няколко вида обезпечения, включително и запор. Запорът върху трудовото възнаграждение се отнася за възнаграждението, посочено в за- порното съобщение, и за всяко друго възнаграждение на длъжника, получено срещу същата или друга работа при същия работодател.
Важно е да се знае от работодателите, че ако работникът, който има наложен запор върху трудовото си възнаграждение, премине на друга работа, запорното съобщение се изпраща от стария на новия работодател и същото се смята за изпратено от публичния изпълнител, наложил обезпечението.
Напомням, че в Наредбата за вида и изискванията за създаването и съхраняването на електронни документи в трудовото досие на работника или служителя (обн. ДВ, бр.40 от 15.05.2018 г.) изрично е предвидена възможност за работодателите, които са създали електронни трудови досиета на работниците и служителите, да получават по електронен път запорни съобщения, предвидени в чл.512, ал.5 от Гражданския процесуален кодекс, с които се налага запор върху трудово възнаграждение на техен работник или служител (§1, т.4, б.„в“ от Наредбата, във връзка с чл.6, ал.1, т.4 от Наредбата).
Най-често запорните съобщения се получават от работодателите на хартиен носител и са изпратени от частни съдебни изпълнители. Запорът върху трудово възнаграждение, наложен от частни съдебни изпълнители, се извършва по реда на ГПК. Запорът се отнася не само за възнаграждението, посочено в запорното съобщение, но и за всяко друго възнаграждение на длъжника, получено срещу същата или друга работа при същия работодател или същото учреждение. След получаването на съобщението работодателите имат редица задължения във връзка с реализирането на запора върху трудовото възнаграждение. При запорите е валиден принципът „Първият по време е по-силен по право“. Това означава, че не е допустимо да се правят удръжки от заплатата на длъжника повече от секвес- тируемата част, независимо на колко кредитора длъжникът дължи. Също така не може да се правят запори под секвестиру- емия минимум.
В запорното съобщение до работодателя се съдържа запитване дали той признава вземането, върху което се налага запорът, за основателно (чл.508, ал.1, т.1 от ГПК). Целта на съдебния изпълнител е да изясни дали трудовото възнаграждение на длъжника е над секвестируемия минимум (размера на минималната работна заплата за страната) и дали вече няма наложени други запори, по които се правят удръжки от получаваното трудово възнаграждение от страна на длъжника, а не дали работодателят намира вземането за основателно и готов ли е да го заплати, респективно удържи от трудовото възнаграждение. Друга важна информация, която работодателят следва да предостави на съдебния изпълнител, е има ли претенции от други лица върху същото вземане, наложен ли е запор и по други изпълнителни листове върху това вземане и по какви претенции, както и превежда ли суми по банкова сметка на длъжника банката, в която е открита сметката, както и размера на сумата.
В тридневен срок от получаване на запорното съобщение работодателят трябва да даде писмен отговор на съдебния изпълнител. В отговора се съдържа изявление дали работодателят има готовност да прави удръжки от трудовото възнаграждение на длъжника и в какъв размер. Ако вече има наложени други запори, работодателят трябва да съобщи тази информация на съдебния изпълнител. В случай че размерът на заплатата на длъжника не позволява от нея да се правят удръжка, тази информация също трябва да бъде предоставена на съдебния изпълнител в тридневен срок от получаване на запорното съобщение. Ако работодателят не изпълни разпореждането на съдебния изпълнител и не отговори на запитването му в законоустановения срок, съдебният изпълнител може да му налага последователно глоби, докато не изпълни разпореждането му.
Важно за работодателите е да си изяснят кои суми подлежат на запор. На запор подлежи не само основаното трудово възнаграждение, но и всяко друго парично възнаграждение (по договори за управление, по граждански договори, премии и др.), съгласно чл.512, ал.1 от ГПК. Не подлежат на запориране обаче обезщетения и помощи, изплащани от работодателя на работника или служителя по силата на вътрешни правила за работната заплата или вътрешен акт на работодателя. От трудовото възнаграждение, в това число премии, допълнителни плащания и надбавки се изваждат дължимите суми за данъци и осигурителни вноски. От така получената чиста сума се изчислява размерът на сумата, която може да бъде удържана чрез запор. В зависимост от размера на така получената сума и обстоятелството дали длъжникът се грижи за деца или не, частта от заплатата, която може да бъде удържана, се изчислява по скала, съгласно чл.446 от ГПК. От остатъка, получен след приспадане на удръжките, осигуровките и данъците се приспада и несеквес- тируемият минимум. Секвестируемата част се изчислява като съответна дробна част от цялото нетно възнаграждение, по скалата на чл.446 от ГПК. Размерът на удръжки не може да накърнява несеквестируемия минимум в размер на минималната работна заплата. Той е гарантиран на длъжника и не може да бъде удържан, но участва при изчисляване на сумата на запора. В случай че трудовото възнаграждение, което остане след приспадане на удръжките за осигуровки и данъци, е под минималната работна заплата за страната – от 1 януари 2019 г. 560 лв. – удръжки не могат да се правят.
Съгласно чл.446, ал.1, т.1 от ГПК, ако осъденото лице получава месечно възнаграждение в размер между минималната работна заплата и двукратния размер на минималната работна заплата, може да се удържа само една трета част, ако е без деца, и една четвърт част от възнаграждението му, ако е с деца, които издържа.
Съгласно чл.446, ал.1, т.2 от ГПК, ако осъденото лице получава месечно възнаграждение в размер между двукратния размер на минималната работна заплата и четирикратния размер на минималната работна заплата, може да се удържа една втора част от възнаграждението, ако е без деца, и една трета част, ако е с деца, които издържа.
Съгласно чл.446, ал.1, т.3 от ГПК, ако лицето, на което е наложен запор на трудовото възнаграждение, получава месечно възнаграждение в размер над четирикратния размер на минималната работна заплата, може да се удържа горницата над двукратния размер на минималната работна заплата, ако е без деца, и горницата над два пъти и половина размера на минималната работна заплата, ако е с деца, които издържа.
Колкото и задължения да има длъжникът, по принудителен ред може да бъде удържана само част от заплатата. Това правило не се прилага по отношение на вземанията за издръжка. Ограниченията по чл.446, ал.1 от ГПК не се отнасят до задължения за издръжка. В тези случаи присъдената сума за издръжка се удържа изцяло, а удръжките за другите задължения на осъдения и за задължения за издръжка за минало време се правят върху остатъка от всичките му доходи. А съгласно чл.446, ал.4 от ГПК върху вземания за издръжка не се допуска принудително изпълнение.
Върху стипендии се допуска принудително изпълнение само за задължения за издръжка.
Тези ограничения на практика определят следното: ако длъжник е теглил например два кредита и не е могъл да ги изплаща и кредиторите му се снабдят с изпълнителни листове и образуват изпълнителни дела, от заплатата на длъжника може да бъде удържана само секветсируемата част. Вторият кредитор ще чака първия да събере вземането си, и едва след тогава ще започне той да събира своето. Възможно е вторият кредитор да се присъедини по изпълнителното дело, образувано от първия кредитор, и тогава удържаната ежемесечно сума ще бъде разпределяна между тях. Това важи в случаите, когато кредиторите са от един и същи ред. Някои кредитори са с привилегировани вземания и първо се удовлетворяват те, а след тях всички останали кредитори.
При определянето на размера на сумата, която може да се удържа чрез запор, наложен върху трудовото възнаграждение на длъжника, е без значение дали длъжникът доброволно се е задължил да плаща някакво задължение, което ежемесечно превежда на свой кредитор. Например длъжникът изплаща кредит към банка и към друга финансова институция – такава, отпуснала му „бърз кредит“. В този случай съдебният изпълнител, налагащ запор, не се интересува, че длъжникът не получава пълния размер на трудовото си възнаграждение, а част от него отива за покриване на съответния „бърз кредит“. Сумата, която може да бъде удържана на работника чрез запор, се изчислява на базата на чистата сума, която длъжникът следва да получи, без от нея да се изважда сумата, която длъжникът доброволно плаща за погасяване на „бързия кредит“. Тази възможност е факт, дори ако след удръжката от запора и след доброволното плащане за погасяването на „бързия кредит“ за длъжника да не остане никаква или почти никаква част от заплатата. Тази възможност е законово допустима.
В случай че съществува опасност при доброволното плащане по „бързия кредит“ да не остане сума, която да се преведе като удръжка по запора, работодателят е длъжен да плати на съдебния изпълнител удръжката от запора, а длъжникът трябва да търси начин да плати дълга към другия си кредитор, за което плащане доброволно се е задължил. Разбира се, ако престане да плаща дълга си по „бързия кредит“, и този кредитор може да пристъпи към принудително събиране на своето вземане, чрез налагане на запор над възнаграждението, но при спазване на реда за принудителното събиране на вземания чрез запор от трудовото възнаграждение.
Важно и за работодателите, и за работниците и служителите е да знаят по отношение на кои суми не може да се налага запор, защото вземанията са несеквестируеми. Такива са паричните обезщетения и помощите, изплащани по КСО, добавката за чужда помощ, изплащана към пенсия, както и всякакъв друг вид социални плащания.
Проблем възниква често, когато тези плащания се получават по банков път, но те не се превеждат от работодател, така че самите работодатели нямат ангажименти в това отношение. Казаното по-долу е важно най- вече за работниците и служителите, в случаите, когато съдебният изпълнител налага запор върху банковата сметка на длъжника, по която се превеждат тези суми. В този случай е необходимо да се представи от работника или служителя или от лицето – длъжник, получаващо тези плащания, извлечение от банковата сметка за няколко месеца назад, от което да е видно основанието на постъпилите суми в банковата му сметка. При представяне на това извлечение съдебният изпълнител следва да вдигне наложените запори и да възстанови удържаните суми. Разбира се в този случай е необходимо да се отбележи, че длъжникът трябва да действа бързо, преди съдебният изпълнител да преведе събраните суми на кредитора. Необходимостта длъжникът да представи извлечение от банковата си сметка на съдебния изпълнител, за да може последният да вдигне наложения запор, е обусловена от съществуващата банкова тайна, поради която съдебният изпълнител няма достъп до информация на какво основание постъпват сумите в банковата сметка на длъжника.