Трудовите злополуки и професионалните болести поставят проблеми на плоскостта и на трудовото, и на осигурителното право.
В отношенията между страните по трудовото правоотношение настъпването им води до невъзможност да се полага труд и до ангажиране на имуществената отговорност на работодателя. Тази отговорност е безвиновна и в правната литература често се определя като „прехвърляне на риска“ от увреждането на работната сила – работодателят дължи обезщетение независимо от това дали негов орган или друг работник или служител носи вина за настъпилото увреждане. Дори нещо повече – работодателят отговаря и когато трудова злополука е причинена от непреодолима сила (форсмажор) при или по повод изпълнението на възложената работа или каквато и да е работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя.
За осигурителното право трудовата злополука и професионалната болест са осигурени социални рискове, чието настъпване поражда осигурителни права. Те се реализират чрез фондовете на държавното обществено осигуряване. Тези рискове се обозначават като професионални и засягат лица, полагащи зависим труд. За тях те пораждат по-благоприятни осигурителни последици – например обезщетението за временна неработоспособност поради трудова злополука е 90 на сто от осигурителния доход, а при общо заболяване – 80 на сто. За възникване на правото на обезщетение при трудова злополука или професионална болест не се изисква предварителен осигурителен стаж и т.н.
Имуществена отговорност на работодателя за вреди в резултат на трудова злополука и „приравнените“ случаи
Разпоредбата на чл.55, ал.1 от КСО определя трудовата злополука като „всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт“. Това е т.нар. същинска трудова злополука – по-често срещаната в практиката хипотеза, при която в хода на изпълнението на служебните си задължения работникът или служителят претърпява инцидент. Такива ще са например случаите, когато лаборант се пореже на счупена колба, строителен работник падне от скеле, електротехник претърпи токов удар и др.п.
Наред с посочените случаи обаче, Кодексът за социално осигуряване и Кодексът на труда предвиждат и няколко хипотези, приравнени на трудовата злополука. При тях не е налице някой от белезите на същинската трудова злополука по чл.55, ал.1 от КСО, но законът свързва събитието със същите правни последици. Според чл.55, ал.2 от КСО трудова е и злополуката, станала с осигуреното лице по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до:
(1) основното място на живеене или до друго допълнително място на живеене с постоянен характер;
(2) мястото, където осигуреният обикновено се храни през работния ден;
(3) мястото за получаване на възнаграждение.
Кодексът на труда добавя и още един приравнен случай на трудова злополука – по време на почивка, прекарана в предприятието (чл.200, ал.2 от КТ).
При всички посочени ситуации работникът или служителят не полага труд в момента, ко- гато настъпва инцидентът, но той пак е свързан с работата и не би се стигнало до него, ако не беше изпълнението на служебните задачи. В този смисъл въвеждането на приравнени на трудовата злополука хипотези е израз на повишаване на нивото на закрила на труда и социалната сигурност на работниците и служителите.
За съжаление по същество уредбата на т.нар. приравнени случаи е неясна и повдига множество въпроси: например какво означава „допълнително място на живеене с постоянен характер“ и колко „постоянно“ се изисква да живее на него работникът или служителят; трябва ли работниците и служителите винаги да се хранят на едно и също място или задължително да прекарват почивката си за хранене на територията на предприятието, за да се признае настъпилата злополука за трудова; къде е мястото за получаване на трудовото възнаграждение, кога- то същото се превежда по банков път и т.н. При сега действащата уредба трудно може да се даде отговор на тези въпроси, а това намалява приложимостта и съответно – социалното й значение.
При все това работодателите трябва винаги да си дават сметка, че отговорността им не приключва до възможни увреждания на здравето на работниците и служителите, настъпили в хода на трудовия процес, а се разпростира и в извънработно време, когато практически не може да се осъществява контрол и не може да става дума за вина на работодателя за настъпилите събития. Ако на път към къщи след работа служителят катастрофира с личния си автомобил, това също може да се окаже трудова злополука, с всички произтичащи последици. Именно безвиновни- ят характер на отговорността на работодателя по чл.200 и сл. КТ я прави толкова тежка.
Трудовата злополука и приравнените й случаи се установяват по определен в КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки ред. Длъжностното лице, определено от ръководителя на териториалното
поделение на НОИ, въз основа на документите в досието и данните в информационната система на НОИ, в 14-дневен срок от декларирането издава разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова.
Имуществена отговорност на работодателя за вреди в резултат на професионална болест
Легалната дефиниция на понятието за професионална болест е установена в чл.56 от КСО. Професионална болест е заболяване, което е настъпило изключително или предимно под въздействието на вредните фактори на работната среда или на трудовия процес върху организма и е включено в Списъка на професионалните болести, издаден от Министерския съвет по предложение на министъра на здравеопазването.
Според Списъка на професио налните заболявания (приложение към член единствен на ПМС №175 от 16.07.2008 г., обн., ДВ, бр.66от 25.07.2008 г.) за професионални болести, причинени от растения и продукти от растителен произход се признават алергична бронхиална астма, хроничен бронхит, рак на околоносните кухини и синусите и др. Професионални болести, причинени от шум, могат да са неврит на двата слухови нерва или глухота и т.н. Професионалната болест следва да се различава от общото заболяване, което не се дължи на вредното въздействие на факторите на работната среда и не ангажира отговорността на работодателя по чл.200 от КТ. Множество подобни случаи са изследвани в съдебната практика (за сърдечен инфаркт – Решение на ВКС №1234/2007 г., V г.о. по гр.д. 2434/2004/, депресивна невроза – Решение на ВКС№936/2007 г. IIг.о. по гр.д. 98/2006 и др.).
За професионална болест обаче може да се признае и заболяване, невключено в Списъка на професионалните болести, когато се установи, че то е причинено основно и пряко от обичайната трудова дейност на осигурения и е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт на осигурения. Към професионалната болест се отнасят и нейното усложнение и късните й последици.
Установяването на професионалната болест се осъществява по определен в Кодекса за социално осигуряване, Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести и в Наредбата за медицинската експертиза ред. Органите на експертизата на работоспособността издават експертно решение за потвърждаване или отхвърляне на професионалната болест и попълват регистрационна карта за професионална болест (чл.62, ал.3 от КСО).
Обем на имуществената отговорността на работодателя за вреди в резултат на трудова злополука и професионална болест
Другата основна причина за тежестта на работодателската отговорност за вреди от трудова злополука и професионална болест е в обема й. Много работодатели се заблуждават, че при увреждане на здравето на работник или служител в резултат на трудова злополука или професионална болест ще трябва да покрият разноските по лечението му, с което ангажиментът им е изпълнен. Това разбиране е невярно и противоречи на уредбата в Кодекса на труда.
Съгласно чл.200 от КТ работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука или професионална болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя.
Обхватът на подлежащите на обезщетяване от работодателя вреди включва на първо място всички имуществени вреди на работника или служителя. Това са претърпените загуби (напр. разходите за лекарства), но и пропуснатите ползи (напр. загубеното трудово възнаграждение в периода на неработоспособност). Обезщетението трябва да покрие и неимуществените вреди, които се изразяват в претърпените болки, страдания, неприятни емоционални преживявания – от работника или служителя или, в случай на смърт – от неговите наследници. Размерът на тези вреди се определя от съда по справедливост.
Ако отговорността за претърпените имуществени вреди може все пак да се намали с размерите на получените осигурителни плащания и сумите по сключени договори за застраховане на работниците и служителите (чл.200, ал.3 – 4 от КТ), за неимуществените вреди работодателят е изцяло отговорен. Обезщетението от общественото осигуряване не покрива претърпените от увреденото лице болки и страдания, затова те остават в тежест на работодателя.
На следващо място, Кодексът на труда не урежда изрично отговорността за т.нар. ексцес, но тя е установена в константната съдебна практика по чл.200 и сл. КТ. Става дума за последващи усложнения и влошаване на здравословното състояние на пострадалия, след като той вече е бил обезщетен от работодателя. Това може да причини нови имуществени и нови морални вреди (разходите за ново лечение, респ. преживени болки и страдания), за които се присъжда и ново обезщетение по чл.200 от КТ. Идеята е работодателят да продължи да носи отговорност и да компенсира работника или служителя при евентуално задълбочаване на първоначално възникналия здравен проблем. Практически е възможно години след настъпването на трудовата злополука да се проявят други нейни последици, които да дадат право на допълнително обезщетение на пострадалия работник или служител. Както беше посочено, към професионалната болест също се отнасят и нейното усложнение и късните й последици.
ПРИМЕР: В резултат на трудова злополука е увредено едното око на служител. Работодателят е осъден да заплати обезщетение за претърпените имуществени и неимуществени вреди. Впоследствие обаче лицето претърпява допълнително влошаване или загуба на зрението в причинно-следствена връзка със същото увреждане. Работодателят носи отговорност и за него. „Ако здравословното състояние на пострадалия бъде влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено обезщетението (ексцес), нему се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и причини. (…) При ексцес, обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание.“(Решение№553/2013 г. наВКС по гр.д. №196/2012 г, IVг.о., ГК).
Изрично трябва да се акцентира на изискването за установяване на причинна връзка между претърпяната вреда и трудовата злополука или професионална болест (вкл. при ексцес). За да се ангажира отговорността на работодателя по чл.200 от КТ, претърпяната вреда трябва да е пряка последица от трудовата злополука или професионална болест. Тази причинна връзка следва да се докаже от пострадалия или неговите наследници.
Изключване и намаляване на отговорността на работодателя за вредите в резултат на трудова злополука
Въпреки всичко казано дотук за безвинов- ния характер на работодателската отговорност, който я превръща в разпределяне на риска от настъпилите неблагоприятни последици от злополуката, законът все пак не държи работодателя отговорен във всички случаи. Отговорност може изобщо да не възникне, когато не е налице елемент от понятието за трудова злополука или да се намали при съпри- чиняване на вредата от пострадалия.
1. Изключването на отговорността означава да се приеме, че работодателят няма задължение да обезщети никаква част от вредите, понесени от работника или служителя. Причината е, че работникът или служителят е увредил здравето си умишлено, т.е. съзнателно. Такава хипотеза е възможна само при трудовата злополука, а не и при професионалната болест, защото професионалната болест се причинява от продължителното въздействие на условията на труд.
Съгласно чл.201, ал.1 от КТ „работодателят не отговаря по предходния член, ако пострадалият е причинил умишлено увреждането“, а разпоредбата на чл.55, ал.3 от КСО изразява същата
идея още по-точно: „не е налице трудова злополука, когато пострадалият умишлено е увредил здравето си“. Действително, тук няма случаен елемент на злополуката, нито връзка с извършваната работа – целта на работника или служителя обикновено е получаването на обезщетение. Разбира се, законът не може да търпи или толерира такова поведение, затова и оставя всички негативни последици в правната сфера на пострадалото лице. Обикновено практическият проблем при подобни спорове е доказването на субективното отношение на лицето, т.е. обстоятелството, че съзнателно е претърпяло увреждането.
Към случаите на изключване на отговорността условно могат да се причислят и опитите за измама от страна на недобросъвестни работници и служители. При тях изобщо няма настъпило увреждане или то не е резултат от твърдяната злополука.
ПРИМЕР: Служител инсценира падане на мокрия под в предприятието, в опит да ангажира отговорността на работодателя за покриването на разходи по планирана операция. Очевидно „вредата“ в този случай не произтича от никаква злополука, поради което няма основание обезщетяването и да е в тежест на работодателя.
2. Значително по-често срещани са случаите на намаляване на отговорността на работодателя, когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност (чл.201, ал.2 от КТ). Допринасянето може да се изразява както в действия на пострадалото лице, така и в бездействие: например в противоречие с правилата за здравословни и безопасни условия на труд и въпреки проведените от работодателя инструктажи работникът или служителят не е използвал предоставените му лични предпазни средства и поради това е настъпила злополука.
Когато работодателят твърди съпричиняване на вредата от пострадалото лице, той трябва да докаже на първо място реалния му принос в настъпването на вредоносния резултат. „Реално“ участие означава да се установи, че ако не е било налице съответното поведение на работника или служителя, злополуката е нямало да настъпи или последиците й биха били по-леки.
Казаното може да се онагледи с различни наранявания в резултат на:
• използване от пострадалия работник на подемно устройство (товарен асансьор), който служи за пренасяне на храна и материали, като превозно средство, което е било абсолютно забранено (Решение №1801/2001 г. на ВКС по гр.д. №22/2000 г., III г.о., ГК);
• самоволен опит на служител да почисти ръчно задръстена машина за мелене на пластмасови отпадъци, без да се изключва електрическото и захранване (Решение №1052/ 2001 г. на ВКС по гр.д. №1948/2000 г., III г.о., ГК) и др.
Наред с това е необходимо да се установи, че пострадалият работник или служител е проявил груба небрежност: неполагане на дължимата грижа да изпълнява добросъвестно своите задължения по трудовото правоотношение.
ПРИМЕР: Работникът проявява груба небрежност в случай, че не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка (Решение №548/ 2012 г. на ВКС по гр.д. №1490/2010 г., IV г.о., ГК). В цитираното съдебно решение се разглежда случай, при който служителят е отказал да използва стълба и да се върже с предпазен колан при изпълнение на поставената му от техническия ръководител задача, твърдейки, че това е „лесна работа“. Покатерил се по ограда без каска на главата и паднал от голяма височина. По този начин пострадалият е нарушил правилата за безопасност на труда – задължение, което му е вменено с разпоредбата на чл.126, т.6 от КТ.
Намаляването на обезщетението по чл.201, ал.2 от КТ се извършва чрез приспадане на определена част от него. Тази част се изчислява в проценти, пропорционални на приноса на работника или служителя за настъпването на трудовата злополука.
ПРИМЕР: Според решение №202/2014 г. на ВКС по гр. д. №1298/2014 г, III г. о., ГК ,пострадалият е допринесъл за настъпване на злополуката, като е предложил на колегите си да закачат бетонен панел на рогата на мотокар (който предвид размерите си не е било възможно да бъде добре закрепен) и да се качи заедно с него на височина от три метра, независимо че на мотокара е имало залепени лепенки с надпис: ,Не се качвай“ и след като професионално е познавал устройството и действието на мотокара, както и характеристиките на панела. Извършвайки това, той не е положил за себе си грижата, която би положил и най-небрежния човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. (…) Соглед на изложеното, при съобразяване на конкретните обстоятелства по делото и баланс между вредите, намиращи се в причинна връзка с поведението на пострадалия, настоящият съдебен състав намира, че следва да определи 30% съпричиняване, с който процент следва да се намали размерът на полагащото се обезщетение“.
Степента на съпричиняване се отчита по същия начин и в т.нар. приравнени случаи на трудови злополуки. В последните години в практиката на ВКС има много случаи на значително намалени обезщетения за вреди от пътно-транспортни произшествия на отиване или връщане от работа, когато пострадалият има вина за катастрофата.
Ред за реализиране на имуществената отговорност на работодателя за вреди в резултат на трудова злополука или професионална болест
Имуществената отговорност на работодателя се осъществява по съдебен ред. Това е редът на общото гражданско осъдително исково производство.
Разбира се, казаното не означава, че не може да се постигне и доброволно уреждане на взаимоотношенията по извънсъдебен ред, т.е. чрез спогодба. Това е дори препоръчително, доколкото ще спести на страните време и допълнителни разноски. Отговорното отношение на всеки работодател към персонала на предприятието би следвало да включва и готовността му да предложи по собствена инициатива обезщетение за претърпените в резултат на трудова злополука или професионална болест вреди на работника или служителя, респ. неговите наследници.