Ако в граждански договор възнаграждението на изпълнителя е уговорено като нетна сума, която следва да му бъде изплатена в този размер, то коя от страните е носител на задължението за заплащане на данъци (данъчно задължено лице) във връзка с получените по договора възнаграждения – изпълнителят или възложителят? Кое от двете лица трябва да декларира и фактически да заплаща социалните осигуровки и данъци?

 

За данъчното и осигурителноправно третиране на един доход не е от значение как е формулиран в съответния договор. Практиката познава и случаи на уговаряне на нетен размер на трудовото възнаграждение по трудов договор, но това не освобождава работодателя от задълженията му да удържа и внася осигурителни вноски и данък върху дохода. По аналогичен начин се поставя въпросът и при гражданските договори: ако платецът на дохода има задължение да направи и преведе към НАП съответните удръжки, това задължение ще съществува и в двата случая – и когато в договора е фиксирана брутна, и когато е предвидена нетна сума за получаване.
Следователно отговорът на въпроса какви задължения има платецът на дохода зависи от това какъв е сключеният договор, какво качество има изпълнителят по него, какъв е размерът на възнаграждението. При липсата на по-конкретни данни в запитването могат да се изложат само някои по- общи бележки:
Законът за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДфЛ) включва доходите от друга стопанска дейност сред облагаемите доходи (чл.10, ал.1, т.3 от ЗДДфЛ). Според Кодекса за социално осигуряване (КСО) основания за възникване на задължение за осигуряване са: полагането на труд без трудово правоотношение при получавано месечно възнаграждение, равно или над една минимална работна заплата след намаляването му с разходите за дейността, ако лицето не е осигурено на друго основание през съответния месец; полагането на труд без трудово правоотношение, когато лицето е осигурено и на друго основание през съответния месец, независимо от размера на полученото възнаграждение (чл.4, ал.3, т.5 и 6 от КСО). Възнаграждението за лицата по чл.4, ал.3, т.5 и 6 от КСО, върху което се дължат осигурителни вноски, се определя след намаляването му с разходите за дейността, определени по реда на Закона за данъците върху доходите на физическите лица (чл.6, ал.4 от КСО).
От цитираните разпоредби следва, че в общия случай върху дохода от граждански договор се дължи и данък по ЗДДфЛ, който е за сметка на изпълнителя, и осигуровки, които по принцип се разделят между възложителя и изпълнителя по установените в осигурителното законодателство съотношения. Според чл.43, ал.4 от ЗДДфЛ, когато платец на дохода от стопанска дейност е предприятие или самоосигуряващо се лице, размерът на данъка се определя и данъкът се удържа от платеца на дохода при изплащането му. Изключение е предвидено в чл.65, ал.13 от ЗДДфЛ: не се удържа и внася авансов данък по чл.43, ал.4 от ЗДДфЛ за доходи, придобити през четвъртото тримесечие на данъчната година, освен когато лицето, придобиващо дохода, писмено декларира пред предприятието или самоосигуряващото се лице – платец на дохода, че желае удържане на данък. В тези случаи удържаният данък се внася от платеца на дохода в срок до 31 януари на следващата година. Що се отнася до осигурителните вноски, те също се удържат и превеждат на приходната администрация от възложителя – платец на дохода.
По-различна е ситуацията, когато изпълнителят по гражданския договор е самоосигуряващо се лице. Самоосигуряващ се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка (чл.5, ал.2 от КСО). Съгласно чл.43, ал.5 от ЗДДфЛ алинея 4 от същата разпоредба не се прилага (т.е. данък не се удържа от платеца на дохода при изплащането му), когато лицето, придобиващо дохода, е самоосигуряващо се лице по смисъла на Кодекса за социално осигуряване и декларира това обстоятелство с писмена декларация пред платеца на дохода. С други думи тук отговорността да внесе дължимия данък върху дохода и осигуровки е за самоосигуряващото се лице.