Свободното движение на работници е основен принцип в правото на ЕС, формулиран в чл.45 от Договора за функционирането на Европейския съюз и развит от вторичното законодателство на ЕС и съдебната практика на Съда на ЕС. Съгласно него, гражданите на ЕС имат право да търсят работа в друга страна от ЕС; да работят там без да им е необходимо разрешително за работа; да живеят там за тази цел; да пребивават там дори и след като са приключили работата си; да бъдат третирани като гражданите на съответната страна по отношение на достъпа до заетост, условията на труд и всички други социални и данъчни предимства.
За да се реализира тази свобода на движение, в рамките на ЕС са установени правила за координиране на системите за социално осигуряване, които се съдържат в Регламент (ЕО) №883/ 2004 и Регламент (ЕО) №987/2009. Те нямат за цел да унифицират, уеднаквят или хармонизират системите за социална сигурност на отделните държави членки, а само да ги синхронизират, за да се елиминират противоречията, които възникват от прилагане на отделни елементи от националните законодателства в трансгранични ситуации (трансгранична ситуация е налице, когато има пресичане на граници между най-малко две държави членки, които прилагат регламентите, от лица, попадащи в персоналния му обхват). Това означава, че всяка държава членка може самостоятелно и независимо от всяка друга държава членка да определя отделните елементи на социалната сигурност, като приема и прилага свое собствено законодателство, по отношение напр. на обхвата на осигуряването; кръга на осигурените лица; размерите на осигурителните вноски и вида на осигурителното покритие и др.
Противоречията между законодателства на отделните държави членки се предотвратяват чрез принципа за „определяне на приложимото законодателство“. Според този принцип към определен момент и/или за определен период от време лицата могат да са субект на законодателство само на една единствена държава – членка на ЕС. Целта е да се предотврати едновременното прилагане на осигурителните законодателства на повече от една държава членка, които се движат в рамките на ЕС, а така също да се избегнат ситуации, при които не се прилага законодателството на нито една от държавите членки.
Практическият смисъл от правилата за определяне на приложимото законодателство е, че винаги се определя една държава, в която се дължат задължителните осигурителни вноски, съгласно нейното законодателството, включително за дейностите и доходите от другите държави.
Приложимото законодателство се определя според разпоредбите на Дял II от Регламент (ЕО) №883/2004 (чл.11 – 16).
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата (заети и самостоятелно заети) са подчинени на законодателството на държавата, на чиято територия полагат труда си.
За определяне на приложимото законодателство по отношение на лицата, извършващи трудова дейност, е от съществено значение да се изясни дали те осъществяват трудова дейност като заети или самостоятелно заети лица на територията на съответните държави – членки на ЕС.
За целите на координационните регламенти определенията „наето лице“ и „самостоятелно заето лице“ се отнасят за дейностите, разглеждани като такива според законодателството на държавата, на чиято територия са извършвани тези дейности.
По отношение на България към категорията „заети лица“ спадат всички осигурени лица съгласно чл.4, ал.1 и 2 от Кодекса за социално осигуряване, а към категорията „самостоятелно заети лица“ – самоосигуряващите се лица съгласно чл.4, ал.3, т.1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване и лицата, полагащи труд без трудово правоотношение по смисъла на чл.4, ал.3, т.5 и 6 от Кодекса за социално осигуряване.
С §1, ал.1, т.3 от допълнителните разпоредби на Кодекса за социално осигуряване е дадена легална дефиниция на понятието „осигурено лице“. Това е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл.4 и чл.4а, ал.1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Основанието за осигуряване настъпва със започване извършването на трудова дейност по чл.4 или чл.4а, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване. По отношение на лицата, които са самоосигуряващи се по смисъла на чл.5, ал.2, изр. първо от Кодекса за социално осигуряване и легалната дефиниция на осигурено лице, основанието за осигуряване настъпва от деня на започване/възобновяване упражняването на трудова дейност.
В Дял II от Регламент (ЕО) №883/2004 са предвидени изключения от основното правило за различни хипотези. Една от тях е осъществяване на дейност в две или повече държави членки, в случай че получаващият пенсия от държавата членка осъществява и трудова дейност в тази държава.
Възможни са две хипотези:
1. Лице, което „обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави членки“, т.е. лице, което едновременно или последователно упражнява една или повече отделни дейности в две или повече държави членки за едно и също предприятие или работодател или за различни предприятия или работодатели. Дейностите, които се извършват едновременно, се отнасят до случаи, когато допълнителни дейности в различни държави членки се извършват едновременно по силата на един или различни трудови договори, като допълнителната дейност може да се упражнява по време на платен отпуск, през почивните
дни, или в случай на почасова работа две различни дейности за двама различни работодатели може да се извършват в един и същи ден. Дейностите, които се редуват, обхващат случаи, когато дейностите не се извършват едновременно на територията на няколко държави членки, а се състоят от последователни възложени задачи, които се извършват една след друга в различни държави членки.
2. Лице, което „обичайно осъществява дейност като самостоятелно заето лице в две или повече държави членки“, представлява лице, което едновременно или с редуване упражнява една или повече отделни дейности като самостоятелно заето лице на териториите на две или повече държави членки.
Съгласно чл.16 от Регламент (ЕО) №987/ 2009 във всички случаи, когато едно и също лице упражнява дейности в две или повече държави членки, е длъжно да уведоми за тази ситуация компетентната институция на държавата членка, в която пребивава. Критериите за обичайно пребиваване са определени в чл.11 от Регламент №987/2009. Пребиваването се определя въз основа центъра на интересите на лицето, като в зависимост от случая се вземат предвид продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; когато става въпрос за студенти – източникът на техните доходи; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. В случай че пребиваването не може да се установи въз основа горепосочените критерии, се взима предвид намерението на лицето, определено на база изследване на тези критерии и особено причините за неговото преместване.
Институцията на държавата членка по пребиваване на лицето определя приложимото спрямо него законодателство. Това първоначално определяне е временно. Институцията, извършила временното определяне, информира институциите на всички държави членки, на чиято територия лицето извършва дейност, или при необходимост се свързва с тях, за да се постигне взаимно съгласие относно приложимото законодателство. Освен ако вече не е постигнато взаимно съгласие, временно определеното законодателство става окончателно при условие, че в срок от два месеца никоя от институциите, които са били надлежно информирани, не изрази различно становище.
Приложимото законодателство се удостоверява чрез преносим документ А1 – „Удостоверение относно законодателството в областта на социалната сигурност, което се прилага по отношение на притежателя“, издаден от институцията на държавата членка, чието законодателство е определено като приложимо за съответното лице. В България институцията, която издава преносимия документ А1, е Националната агенция за приходите.
Съгласно разпоредбата на чл.16 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004 лице, което получава пенсия или пенсии съгласно законодателството на една или повече държави членки и което пребивава в друга държава членка, може, по негово искане, да бъде освободено от прилагането на законодателството на последната държава, при условие че спрямо него не се прилага това законодателство поради осъществяване на дейност като заето или като самостоятелно заето лице.
Казано по друг начин, в случаите, в които на гражданин на ЕС е отпусната пенсия по законодателството на държава членка и той не осъществява трудова дейност там, но осъществява дейност като самостоятелно заето – лице в друга държава членка, за него ще се приложи законодателството по трудовата му заетост. В този случай, за целите на определяне на приложимото законодателство, дейността на работещия собственик в търговското дружество в България следва да се квалифицира като дейност на самостоятелно заето лице (лице по чл.4, ал.3, т.2 от Кодекса за социално осигуряване).
Съгласно чл.4, ал.3, т.2 от Кодекса за социално осигуряване собствениците, упражняващи трудова дейност в търговските дружества, са задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт. Когато на тези лица е отпусната пенсия, те се осигуряват по свое желание, съгласно разпоредбата на чл.4, ал.6 от Кодекса за социално осигуряване.
В Кодекса за социално осигуряване не е направено разграничение по отношение осигуряването на лицата в зависимост от тяхното гражданство и вида на получаваната пенсия. Поради това посоченият осигурителен режим следва да се прилага и когато собственикът, който упражнява труд в търговското дружество, е гражданин на ЕС и има отпусната пенсия от друга държава.
Това на практика означава, че гражданинът на ЕС, като собственик на капитала на търговското дружество и упражняващ трудова дейност в България, не е задължен да се осигурява социално предвид разпоредбата на чл.4, ал.6 от Кодекса за социално осигуряване, ако за него е приложимо българското осигурително законодателство съгласно регламентите за координация на системите за социална сигурност.
На основание чл.33, ал.1, т.6 от Закона за здравното осигуряване, задължително осигурени в Националната здравноосигурителна каса са лицата, извън посочените в т.1 – 5, за които се прилага законодателството на Република България съгласно правилата за координация на системите за социална сигурност.
В Закона за здравното осигуряване липсва изрична норма, както чл.4, ал.6 от Кодекса за социално осигуряване, която да освобождава от задължение за внасяне на здравноосигури- телни вноски лицата, които упражняват дейност като самоосигуряващи се, макар и да им е отпусната пенсия.
Интересно е в тази връзка да се отбележи и Решение №7 от 27.06.2017 г. на Конституционния съд на Република България (обн. ДВ, бр.53 от 04.07.2017 г.), за установяване на противоконституционност на чл.40, ал.1, т.2 от Закона за здравното осигуряване в частта, която се отнася за пенсионерите, регистрирани като упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност, чрез препращане към чл.4, ал.3, т.1 от Кодекса за социално осигуряване.
Конституционните съдии посочват, че частично оспорената разпоредба на чл.40, ал.1, т.2 от Закона за здравното осигуряване установява начина за определяне на здравноосигурителните вноски, дължими от лицата по чл.4, ал.3, т.1, 2 и 4 от Кодекса за социално осигуряване. В кръга на задължените попадат и гражданите, регистрирани като упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност, като законодателят е визирал всички лица, които получават доходи от полагането на труд, без да отделя получаващите пенсия от непридобилите това право. Така от една страна всички пенсионери от държавното обществено осигуряване или от професионалните пенсионни фондове са освободени от задължението да правят задължителни здравнoосигурителни вноски, защото тази тежест е поета от държавния бюджет по силата на чл.40, ал.1, т.4 от Закона за здравното осигуряване, но от друга страна всички граждани, които получават доходи от свободна професия и/или занаятчийска дейност, независимо дали получават и пенсия, имат съответно задължение към фондовете на здравното осигуряване. В решението се посочва, че уважаването на искането, така както е направено от вносителя, би довело до неравно третиране, което не намира своето оправдание в Конституцията на Република България. От неприлагането на оспорената разпоредба само по отношение на пенсионерите, регистрирани като упражняващи свободна професия и/или занаятчийска дейност, ще последва неравенство сред различни групи от здравноосигурени граждани. В групата на работещите лица би било несправедливо тежестта от задължителното здравно осигуряване да се поеме единствено от онези, които още не са пенсионери, за сметка на облагодетелстването на получаващите пенсия, съставляваща за тях доход, освободен от данъчно и осигурително обременяване.
Конституционните съдии отбелязват, че пенсионираните представители на свободните професии, които продължават да работят, така както и всички други работещи пенсионери, са запазили своята трудоспособност. Затова в защита на обществения интерес е справедливо да бъдат обвързани с плащане на вноски за здравно осигуряване на основата на получавания от тях допълнителен доход от трудова дейност. Лицата, подлежащи на задължително здравно осигуряване, се нуждаят от медицинска помощ пожизнено, като за работещите пенсионери рискът от възникване на здравен проблем е относително по-висок, отколкото за неработещите.
В тази връзка за собствениците, упражняващи труд в търговските дружества, е приложима разпоредбата на чл.40, ал.1, т.2 от Закона за здравното осигуряване, съгласно която освен авансови осигурителни вноски върху избран месечен осигурителен доход следва да определят и окончателен размер на месечния си осигурителен доход въз основа на доходите, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по Закона за данъците върху доходите на физическите лица. Това означава, че ако за гражданина на ЕС, който получава пенсия от друга държава членка е приложимо българското осигурително законодателство, той дължи здравно- осигурителни вноски както всички самоосигуряващи се лица в България.