Въпросът, поставен в заглавието, намира практическо приложение по отношение на собствениците на еднолични дружества с ограничена отговорност (ЕООД) и управляващите съдружници в дружества с ограничена отговорност (ООД).
Вариантите, по които може да се осигурява управляващият собственик на EООД или съдружник в ООД, най-общо, са два. При положение, че в договора за възлагане на управлението или в друг дружествен акт е установено, че управлението и представителството на дружеството се осъществява възмездно, т.е. е уговорено възнаграждение, което дружеството дължи на управителя, той следва да се осигурява като изпълнител по договор за управление и контрол, осигурено лице по чл.4, ал.1, т.7 от КСО. Осигурителният доход в тези случаи е полученото или начисленото, но неизплатено или неначислено възнаграждение, и не може да бъде по-малък от т.нар. осигурителен праг за ръководна длъжност според основната икономическа дейност на дружеството и по-голям от максималния осигурителен доход, определен със Закона за бюджета на Държавното обществено осигуряване за съответната година (2600 лв. за 2018 г.).
От 2008 г. на практика режимът на осигуряване на изпълнителите по договор за управление и контрол е приравнен с този на лицата, работещи по трудов договор, с тази разлика, че за тях, в случаите, когато са собственици или съдружници в дружеството, не се дължат вноски за фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя“.
Вторият вариант на провеждане на задължителното осигуряване на собственика на ЕООД или на съдружник в ООД, който е вписан като управител на същото в търговския регистър към Агенцията по вписванията, е осигуряване като самоосигуряващо се лице по чл.4, ал.3, т.2 от КСО. Този вариант на осигуряване е допустим, при положение, че нито в договор за възлагане на управлението, нито в друг дружествен акт е установено възнаграждение, което се дължи от дружеството на лицето за управлението и представителството на дружеството.
Осигуряването на управителя в тази хипотеза е продиктувано от презумпцията, че щом дружеството функционира като търговско предприятие и управлението му не е възложено на друго лице, например на прокурист, то съдружникът или едноличният собственик на капитала, вписан като управител в търговския регистър, е единственият оправомощен по смисъла на Търговския закон да го представлява пред трети лица. Налага се категоричният извод, че съдружникът или собственикът, вписан като управител, полага личен труд и упражнява дейност, свързана с управлението на дружеството като търговец. Под „упражняване на дейност в дружеството“ в случая се разбира всяка дейност, свързана с управлението и представителството му – сключване на договори – с персонала, с търговски партньори и т.н., подписване на счетоводни документи, издаване на разпореждания относно организацията на работа в предприятието и др.
Доскоро в практиката си институциите, контролиращи прилагането на трудовото и осигурителното законодателство, приемаха, че е недопустимо собственикът на ЕООД да договаря сам със себе си като работодател, т.е. че не може да работи по трудов договор в собственото си дружество, по следните аргументи:
По силата на общото правило на чл.38, ал.1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това.
Понятието „работодател“ е дефинирано в §1 от допълнителните разпоредби на Кодекса на труда като всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно икономически обособено образувание (предприятие, учреждение, организация, кооперация, стопанство, заведение, домакинство, дружество и други подобни), което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение.
Съгласно чл.141, ал.1 и 2 от Търговския закон търговското дружество се представлява, организира и ръководи от управителя по силата на учредителния акт, т.е. управителят е този, който сключва трудовите договори с работниците и служителите в дружеството. В случаите, ко- гато собственикът на ЕООД или вписаният в търговския регистър управител на ООД, който същевременно е и съдружник в дружеството, се назначава по трудово правоотношение в дружеството, което управлява, на практика той договаря сам със себе си.
Застъпва се становището, че между физическото лице – собственик и управител на дружеството, и самото дружество не могат да съществуват трудовоправни отношения, тъй като статутът на лицето като собственик и единствен управител на дружеството е несъвместим с положението му на негов работник или служител, намиращ се в зависимост/субординация със самия себе си. Аргументите в тази насока са, че по трудовия договор работникът или служителят е подчинен на работен режим, установен от работодателя, има задължение да спазва трудова дисциплина и установен в предприятието ред, намира се в положение на йерархическа зависимост отработодателя и т.н. Сочи се, че не е възможно едно и също лице да се намира в такава служебна зависимост от самия себе си, която е характерна при съществуването на трудовото правоотношение, вкл. не е възможно едно и също лице да възлага и изпълнява работата, да налага дисциплинарни наказания, да си разрешава ползване на отпуск, да прекратява трудовия договор, да води съдебен спор при незаконно уволнение и т.н.
Това води до нищожност на договора, поради невъзможен предмет, тъй като трудовото правоотношение предполага отношения на власт и подчинение между работодател и работник, а в случая те се съчетават в едно и също лице. Нищожността е толкова съществен порок на договора, че същият не може да се санира (поправи, бел. авт.) и всеки може по всяко време да се позове на тази нищожност, т.е. да счита трудовия договор за несъществуващ.
 Всички тези аргументи и правни из- А води биха били просто теоретизи- ране, ако нямаха пряко отношение към осигурителните права на лицата, които са избрали да работят по трудов договор в управляваните от тях търговски дружества. Изхождайки от горните аргументи, контролните органи на Националния осигурителен институт (НОИ) дават на лица, сключили трудови договори с дружествата, които управляват, задължителни предписания да променят подаваните с декларация образец №1 данни за осигуряването им по трудов договор, като коригират кода за вид осигурен с всички произтичащи от това осигу-рителноправни последици.
Ето защо ще разгледам въпроса: „Може ли управляващ съдружник в ООД или собственик на ЕООД да сключи трудов договор „сам със себе си“ като физическо лице“, през призмата на съдебната практика по повод задължителни предписания, давани от контролните органи на НОИ.
В редица решения различни съдилища приемат, че няма пречка управителят на еднолично дружество да управлява същото и едновременно с това да работи по трудов договор с дружеството, чийто едноличен собственик е, при положение, че трудовите функции по този договор се различават и не се припокриват с правата и задълженията, които същият има по договора за управление. В тази насока са: Решение №11790 от
03.11.2016 г. по адм. д. №13857/2015 г. на Върховния административен съд; Решение от 01.12.2014 г. по адм. дело №684/2014 г. на Административен съд – Перник; Решение от 30.10.2015 г. по адм. дело №437/2015 г. на Административен съд – Монтана; Решение от 25.03.2015 г. по гр. дело №4588/2014 г. на Районен съд – Сливен; Решение №238 от 19.06.2015 г. по гр. дело №275/2015 г. на Окръжен съд – Сливен; Решение №553 от 06.07.2015 г. по гр. дело №578/
2015 г. на Районен съд – Шумен; Решение №270 от 11.12.2015 г. по гр. дело №494/2015 г. на Окръжен съд – Шумен; Решение 8276 от
22.12.2016 г. по адм. дело №5670/2016 г. на Административен съд – София и др.
В посочените, а и в други решения, съдилищата приемат, че в  действащото законодателство, не е налице правна уредба, която изрично да регламентира вида на договора, по силата на който следва да се уреждат отношенията между управителя и дружеството. В тази връзка, в съдебната практика, в това число и в практиката на Върховния административен съд, се застъпва тезата, че договорът с управителя на дружеството може да бъде както трудов, така и граждански (мандатен) договор за възлагане на управлението. От значение е характерът на дейността, която изпълнява лицето, а не видът на договора, въз основа на който е възникнало правоотношението.
В чл.141, ал.7 от Търговския закон (ТЗ) изрично е установено, че отношенията между дружеството и управителя се уреждат с договор за възлагане на управлението, като договорът се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на съдружниците или от едноличния собственик. Т.е. Търговският закон допуска сключване на договори между едноличния собственик на капитала и учреденото от него търговско дружество, а в Кодекса на труда липсва забрана за сключване на такива трудови договори.
В случай, че общото събрание на дружеството с ограничена отговорност е оправомощило управителя да сключи трудовия договор, с който е възложено управлението на дружеството, то при сключването на трудовия договор със себе си като физическо лице управителят изпълнява волята на общото събрание на основание чл.141, ал.7 от ТЗ и действа като законен представител на дружеството. Предвид това, сключеният между него и дружеството трудов договор няма характера на договаряне сам със себе си, тъй като няма съвпадение между страните по него – от една страна е физическото лице, а от друга дружеството, представлявано от това физическо лице.
ПРИМЕР: „Няма пречка управителят на едноличното дружество да управлява същото и едновременно с това да упражнява трудова дейност, след като трудовите функции се различават и не се покриват с правата и задълженията, които същият има по договора за управление. Обстоятелството, че едно и също лице съвместява качеството на работодател и работник е възможно, допустимо и законосъобразно. Видно от трудовия договор, сключен между „ХХ11“ЕООД и К.В.П., същата е на длъжност „инженер електробезопас- ност”, със съответните на тази длъжност права и задължения, докато договорът за управление, сключен между същите страни, има съответно права и задължения, свързани с управлението и представителството на дружеството, а не и такива, касаещи трудови функции по конкретна длъжност и специалност каквато е на инженер елект- робезопасност“.
Решение от 30.10.2015 г. по адм. д. №437/2015 г. на Административен съд – Монтана, потвърдено с Решение №11790 от 03.11.2016 г. по адм. д. №13857/2015 г. на Върховния административен съд
Други мотиви, с които съдилищата приемат, че е допустимо и законосъобразно управляващият собственик или съдружник да работи в дружеството и по трудов договор, с произтичащото от това задължение за осигуряване, се свеждат до следните аргументи:
Не е налице договаряне сам със себе си по смисъла на чл.38 от ЗЗД, което води до нищожност на договора, тъй като от едната страна стои физическо лице, което действа в качеството си на законен представител на дружеството, изразява неговата воля, а от другата стои самото физическо лице. С Тълкувателно решение №3/2013 г. на ОСГТК е прието, че не е налице договаряне сам със себе си, когато договарящите страни са юридически лица, представлявани от едно и също лице, тъй като това лице не е техен пълномощник, а по силата на закона изразява волята на самите юридически лица. Налице е договор между две различни юридически лица. Приема се, че това разрешение е приложимо и в случая на сключване на трудов договор между едноличното дружество и едноличния собственик. Допълнителен аргумент в тази насока се извлича от нормата на чл.147, ал.3 от Търговския закон, която изисква договорите между едноличния собственик на капитала и дружеството, когато то се представлява от него, да бъдат сключени в писмена форма. Следователно, сочат в решенията си съдилищата, съществува изрично законово разрешение да бъдат сключвани договори между физическото лице – едноличен собственик и представляваното от него юридическо лице, а в Кодекса на труда липсва забрана за сключване на такива трудови договори.
Трудът се предоставя на различен правен субект, с който възникват и отношенията на власт и подчинение, а именно – дружеството, тъй като едноличното дружество с ограничена отговорност и собственикът на неговия капитал са различни правни субекти в организационно и имуществено отношение.
Нещо повече – както според правната теория, така и според съдебната практика единственият орган, който е компетентен да прогласи трудовия договор за недействителен, е съдът (в този смисъл са: решение №13282 от 06.11.2014 г. по адм. д. №7724/2014 г. на Върховния административен съд; решение №6192 от
01.11.2017 г. по адм. д. №854/2017 г. на Административен съд – София-град; решение №99 от 19.12.2013 г. по адм. д. №251/2013 г. на Административен съд – Шумен и др.). Дори страните по трудовото правоотношение, на основание чл.74, ал.5 от КТ, могат да се позовават на недействителността на трудовия договор единствено след като тя бъде прогласена от съда.
Ето защо в случай, че не е налице съдебно решение, с което трудовият договор е прогласен за недействителен, административните актове на длъжностните лица на НОИ, които се позовават на недействителност, биха били незаконосъобразни поради съществено нарушение на материалния закон и административно производствените правила (в този смисъл са: решение №6192 от 01.11.2017 г. по адм. д. №854/2017 г. на Административен съд – София-град; решение от
01.12.2014 г. по адм. д. №684/2014 г. на Административен съд – Перник, решение №1434 от 26.07.2016 г. по адм. д. №1060/2016 г. на Административен съд – Бургас; решение от 28.01.2015 г. по адм. д. №431/2014 г. на Административен съд – Русе и др.).

ПРИМЕР:
„Настоящият съдебен състав счита, че в случая ………… контролните органи не са изпълнили задължението си, произтичащо от разпоредбата на чл.67 ал.3 от КТ, която е приложима по настоящия казус. Съгласно цитираната разпоредба, в случаите, когато контролен или друг компетентен орган сметне, че трудовият договор е недействителен на някое от основанията, посочени в ал.1, той незабавно сезира съда, за да се произнесе по действителността на трудовия договор. Същото задължение контролният орган има и при преценката си за нищожност на трудовия договор. Вместо това, контролният орган при НОИ преждевременно и без наличието на съдебен акт е приел, че сключеният трудов договор между „Вадирум транс“ ЕООД и С.Е.С. е нищожен. Съгласно чл.75 ал.5 от КТ страните не могат да се позовават на недействителност на трудовия договор или на отделни негови клаузи, докато тя не бъде обявена и решението за обявяването и не бъде връчено на страните. На същото основание страните ще могат да се позовават на нищожност на трудовия договор само след обявяването и от съда…. Едва след отговора на този въпрос от единствения компетентен орган – съответният районен съд и влизане в сила на съдебния акт би било налице основание за издаване на оспореното предписание за заличаване на данни от регистъра на осигурените лица“.
Решение №13282 от 06.11.2014 г. по адм. д. №7724/2014 г. на Върховния административен съд

Отново през призмата на съдебната практика ще се опитам да илюстрирам как разбирането, че управляващият собственик не може да работи по трудов договор в собственото си дружество, влияе върху осигурителните права на лицата.
Ето фактическата обстановка, описана в Решение по адм. дело №54/2013 г. на Административен съд – Русе:
„Административното производство е започнало с подадено от жалбоподателя А.Е. заявление за изплащане на парично обезщетение при раждане на дете до 15 календарни дни. При извършена от контролните органи на НОИ проверка по разходите на ДОО на „ХХ“ ЕООД, се е установило, че А.Е. е назначен във фирмата на длъжност „системен администратор“, считано от 01.10.2008 г. С допълнително споразумение от 01.03.2010 г. към посочения договор, сключено между „ХХ“ ЕООД, представлявано от управителя А.Е. (като работодател) и физическото лице А.Е. (като работник) е договорено непълно работно време – 4-часов работен ден и трудово възнаграждение (основно и допълнително за продължителна работа).
Отделно от това между „ХХ“ ЕООД, представлявано от управителя А.Е. (като работодател) и физическото лице А.Е. (като работник) е сключен трудов договор №2 от 04.03.2010 г. за длъжността „управител“ на търговското дружество. Съгласно представената длъжностната характеристика основните функции за длъжността са ръководство цялостната дейност на предприятието; подписване на всички финансово-счетоводни имуществени и управленски документи; сключване на договори; назначаване, преназначаване и освобождаване на работещи и др.
Въз основа на горепосочените трудови договори жалбоподателят е осигуряван на основание трудово правоотношение и като работещ по втори или допълнителен трудов договор. Осигурителят „ХХ“ ЕООД е внасял задължителните осигурителни вноски и е подавал данни за осигуряването на лицето с декларация образец №1 с попълнен код за вид осигурен „01“.
С Разпореждане №….. на ръководителя по изплащане на обезщетенията и помощите по ДОО е постановен отказ по искането на А.Е. за отпускане на обезщетение по чл.50, ал.6 от КСО по съображения, че от информационните системи на НОИ и НАП относно осигурителния статус на лицето е установено, че жалбоподателят като едноличен собственик на капитала на „ХХ“ ЕООД е подлежал на осигуряване по чл.4, ал.1, т.7 от КСО, което условие не е изпълнено и поради това не е налице предпоставка за отпускане на обезщетението по чл.50, ал.6 от КСО.
При обжалването му по административен ред, с Решение № директорът на ТП на НОИ го е потвърдил. Развил е допълнителни съображения за постановения отказ. Анализирал е гореописаните трудови договори, сключени между „ХХ“ ЕООД, с едноличен собственик на капитала и вписан управител А.Е., от една страна и физическото лице А.Е., от друга страна като работник за длъжностите „управител“ и „системен администратор“ и е приел, че собственикът на търговското дружество не може да работи по трудов договор в собственото си дружество, т.е. не може да се намира в трудово правоотношение сам със себе си.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните изводи от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл.50, ал.6 от КСО осигуреният за общо заболяване и майчинство баща има право на парично обезщетение при раждане на дете в размера, определен по реда на чл.49, за срок до 15 календарни дни, през време на отпуска по чл.163, ал.8 от КТ, ако отговаря на условията по чл.48а от КСО. Спорно по делото е именно наличието на условията по чл.48а от КСО, според който текст осигурените лица за общо заболяване и майчинство имат право на парично обезщетение за бременност и раждане вместо трудово възнаграждение, ако имат 12 месеца осигурителен стаж като осигурени за този риск, т.е. спори се дали А.Е. е осигурено лице с 12 месеца осигурителен стаж за този риск. Съображенията на административния орган се свеждат до това, че за А.Е. за предвидения в нормата период от 12 месеца са внасяни неправилно осигурителни вноски въз основа горецитираните два трудови договора, сключени между собственото му ЕООД, на което той е и управител, и него самия като работник; че констатираното внасяне на осигурителни вноски не е извършено на основанието и по реда, установен в чл.4, ал.1, т.7 от КСО за управителите на търговските дружества, а неправилно това е направено по реда на чл.4, ал.1, т.1 от КСО; че поради това лицето не отговаря на изискването на чл.48а от КСО – да е осигурено за общо заболяване и майчинство, а оттам на едно от условията за отпускане на паричната помощ по чл.50, ал.6 от КСО.
Въпросът за правната същност на договора за управление е твърде дискусионен в теорията и практиката. Преобладаващото разбиране е, че той е гражданскоправен, разновидност на договора за поръчка, за който са приложими разпоредбите на Закона за задълженията и договорите и Търговския закон. Не е изключена обаче и възможността правата и задълженията на управителя да се конкретизират чрез сключване и на трудов договор (в този смисъл Огнян Герджиков, „Коментар на Търговския закон“, книга втора, изд.А., София 1994 г., стр. 525 и следващи.; В.Таджер, „Капи- талови търговски дружества“, ИК „Труд и право“,
София 1994 г., стр. 94 и стр. 95).
За конкретния случай от значение е въпросът: правопораждащият фактически състав за правоотношението, респ. заемането на положението на управител на търговското дружество въз основа на трудов или мандатен договор, има ли значение за начина, по който следва да бъде осигурявано лицето, осъществяващо управленските функции. Отговорът, според съда, е отрицателен…. Безспорно А.Е. не е бил осигуряван по надлежния ред – чл.4, ал.1, т.7 от КСО. Независимо от това обаче, за полагания от него труд като управител, той е задължително осигурено лице, вкл. и за риска „общо заболяване и майчинство“, поради което съдът приема, че противно на приетото от административния орган в оспорения акт, А.Е. отговаря на условието по чл.48а от КСО да е осигурено лице за общо заболяване и майчинство при 12 месеца осигурителен стаж.