Ако служител ползва двугодишен неплатен отпуск и напусне веднага след приключване на неплатения му отпуск, работодателя дължи ли му обезщетение за неползван платен годишен отпуск за времето, което се признава за трудов стаж през тези две години на неплатен отпуск?

 

 

Поставеният въпрос често поражда колебания и спорове в правната теория и в практиката и по него са изказвани противоречиви становища.
Първото от тях изхожда от концепцията за социалното предназначение на платения годишен отпуск – да даде възможност на работника или служителя за отдих и възстановяване на работната сила. Очевидно за времето на ползване на неплатен отпуск по чл.160 от КТ не се полага труд по трудовото правоотношение, следователно не възниква необходимост и липсва социално оправдание за осигуряването на време за „отдих“. Поддръжниците на тази теза прилагат по аналогия аргументи от съдебната практика относно платения годишен отпуск за времето на незаконно уволнение. В редица решения на ВКС се посочва, че периодът на незаконното уволнение до отмяната му и възстановяване на служителя на работа се признава за трудов стаж по силата на законова фикция. „За времето, през което не е полаган труд по трудовото правоотношение обаче, не възниква право на платен годишен отпуск“ (Решение на ВКС №564/ 05.10.2010 г. по гр.д. №100/2010 г., III г.о.).
Второто становище заслужава подкрепа, защо- то се основава на позитивноправни аргументи, т.е. то черпи доводите си от разпоредбите на действащото трудово законодателство, а не от съображения по целесъобразност и житейска логика. Без значение дали този ефект е справедлив, трудовоправната уредба в момента допуска натрупването на платен годишен отпуск за времето, през което работникът или служителят ползва неплатен отпуск. Накратко, съображенията в тази насока са следните:
• Размерът на платения годишен отпуск на работника или служителя се определя пропорционално на времето, което му се признава за трудов стаж (арг. от чл.23, ал.2 НРВПО).
• Според чл.352, ал.1, т.3 от КТ за трудов стаж се признава и времето по трудово правоотношение, през което работникът или служителят не е работил поради ползване на неплатени отпуски, установени с този кодекс или с други нормативни актове, когато това изрично е предвидено.
• Разпоредбата на чл.160, ал.3 от КТ изрично предвижда, че неплатеният отпуск до 30 работни дни в една календарна година се признава за трудов стаж, а над 30 работни дни – само ако това е предвидено в КТ, в друг закон или в акт на Министерския съвет.
Следователно за времето на неплатен отпуск, което се признава за трудов стаж, възниква и право на платен годишен отпуск. Същият може да бъде използван ефективно, когато отпаднат причините за неизползването му, т.е. когато работникът или служителят се върне на работа (до погасяването на отпуска по давност). При прекратяване на трудовото правоотношение непогасе- ният по давност неизползван платен годишен отпуск се трансформира в право на парично обезщетение по чл.224 от КТ. Разликата с хипотезата на трудов стаж за времето на незаконно уволнение е, че през това време фактически не съществува трудово правоотношение. Законът само приравнява някои правни последици към ситуация, сякаш през периода е имало валидно трудово правоотношение, което никога не е било прекратявано. В разглеждания тук случай на ползване на неплатен отпуск трудовото правоотношение се запазва през цялото време на ползване на отпуска, затова аналогията с времето на незаконно уволнение е неоправдана.
На въпрос на интернет страницата на МТСП дали при продължителен неплатен отпуск за служителя възниква право на платен годишен отпуск, администрацията на Министерството отговаря: „Съгласно чл.155, ал.1 и 4 от Кодекса на труда, всеки работник или служител има право на платен годишен отпуск. Размерът на основния платен годишен отпуск е не по-малко от 20 работни дни. Този размер, законодателят е определил за минимален, който се отнася за цяла една календарна година трудов стаж. Когато работодателят е разрешил продължителен неплатен отпуск, чийто период обхваща две последователни календарни години, то на основание чл.160, ал.3 от Кодекса на труда, ще бъдат признати 60 работни дни за трудов стаж, тъй като съгласно тази разпоредба, неплатеният отпуск до 30 работни дни в една календарна година се признава за трудов стаж, а над 30 работни дни – само ако това е предвидено в този кодекс, в друг закон или в акт на Министерския съвет. Ето защо, времето, признато по закон за трудов стаж по време на неплатения отпуск се взема под внимание при определяне размера на платения годишен отпуск за съответната календарна година“.