Изчисляване на трудов стаж при изработени през отделни месеци на годината по-малко от работните дни

Как се пресмята трудов стаж от различни работодатели и по-точно дните (общо дни от различните работодатели) в общ трудов стаж месеци и ‘ : години, предвид чл.9, ал.4 от Наредбата
за трудовата книжка и трудовия стаж – НТКТС?
Примерно в трудовата си книжка служител има следния стаж:
1. 3 м. и 28 дни;
2. 9 м. и 27 дни;
3. 5 м. и 23 дни;
4. 1 м. и 0 дни.
Какъв е трудовият стаж на лицето?

 

Съгласно чл.349, ал.1, т.9 от КТ в трудовата книжка се вписва „продължителността на времето, което се признава за трудов стаж“, а съгласно НТКТС трудовият стаж се изчислява в дни, месеци и години. Стажовете при различни работодатели, посочени в трудовата книжка, са в календарно време, а не в работни дни, поради което текстът на чл.9, ал.4 от НТКТС не е в противоречие със заверките.
Съгласно чл.9, ал.4 от НКТКС, когато лицето е изработило 21 работни дни (при петдневна работна седмица) се зачита за пълен месец и съответно „при изработени през отделни месеци на годината по-малко от работните дни трудовият стаж се признава за толкова месеца, колкото се получават, като общият брой на изработените дни през тези месеци се раздели на 21 при петдневна работна седмица и на 25 при шестдневна работна седмица“.
Стажът, който се заверява в трудовата книжка обаче, не е в работни, а в календарни дни, поради което общият трудов стаж на лицето за посочените периоди е:
28 дни + 27 дни + 23 дни = 78 дни, което е 2 м. и 18 д., които събрани с изработените 18 месеца (3 + 9 + 5 + 1) прави 20 м. и 18 д., или общият трудов стаж е 1 г., 8 м. и 18 д.

 

Дължат ли се осигурителни вноски и данъци за лица, граждани на други държави, работещи по договор за управление и контрол в България, които не пребивават в страната?

В практиката все по-често възникват въпроси дължат ли се данъци и осигурителни вноски от лица, граждани на други държави – членки на ЕС, които не пребивават в България, но работят по договори за управление и контрол, сключени по българското законодателство. Отговор на тези въпроси може да бъде намерен в българското осигурително и данъчно законодателство, координационните регламенти на ЕС, както и спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане.
По отношение на дължимите осигурителни вноски
Българското осигурително законодателство не поставя правата и задълженията на лицата в зависимост от тяхното гражданство и местоживеене, а според това дали упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по българското законодателство. Обвързването на осигуряването с полагането на труд е основополагащо за държавното обществено осигуряване. За да възникне задължение за осигуряване, е достатъчно лицето да извършва трудова дейност по смисъла на Кодекса за социално осигуряване (КСО), като в този случай осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл.4 и чл.4а, ал.1 от КСО и продължава до прекратяването й.
Доходът, върху който се дължат осигурителни вноски, включва всички възнаграждения, включително начислените и неизплатени или неначислени и други доходи от трудова дейност.
Лицата, които извършват трудова дейност по управление и контрол на търговски
дружества, са задължително осигурени за общо заболяване и майчинство, инвалидност поради общо заболяване, старост и смърт, трудова злополука и професионална болест и безработица, като тези, родени след 31 декември 1959 г., задължително се осигуряват и за допълнителна пенсия в универсален пенсионен фонд, когато са осигурени при условията и по реда на част първа от КСО. Доходът, върху който се внасят осигурителни вноски за ДЗПО в универсален пенсионен фонд, е доходът, върху който се дължат осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване.
В Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) изчерпателно са изброени лицата, които подлежат на задължително здравно осигуряване в Националната здравноосигурителна каса (НЗОК). Задължителното здравно осигуряване на лицата, работещи по договори за управление и контрол на търговски дружества, се извършва по реда на чл.40, ал.1, т.1 от ЗЗО – върху доход, върху който се дължат вноски за държавното обществено осигуряване, определен съгласно КСО. Лицата, които не са български граждани, също попадат в кръга на задължително осигурените в НЗОК лица, но при наличие на определени условия.
Съгласно чл.33, ал.1, т.3 от ЗЗО задължително осигурени в НЗОК са чуждите граждани или лицата без гражданство, на които е разрешено дългосрочно или постоянно пребиваване в Република България, освен ако е предвидено друго в международен договор, по който Република България е страна. В кръга на задължително осигурените в НЗОК на основание чл.33, ал.1, т.6 от ЗЗО са включени и лицата извън посочените в т.1 – 5, за които се прилага законодателството на Република България съгласно правилата за координация на системите за социална сигурност. „Правила за координация на системите за социална сигурност“, според т.22 от Допълнителните разпоредби на ЗЗО са правилата, въведени с Регламент (ЕИО) №1408/71 на Съвета за прилагането на схеми за социална сигурност на наети лица, самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността, които не са задължително здравноосигурени на друго основание, с Регламент (ЕИО) №574/72 на Съвета за определяне на реда за прилагане на Регламент (ЕИО) 1408/71 за прилагането на схеми за социална сигурност на наети лица, самостоятелно заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на общността и с всички други регламенти, които ги изменят, допълват или заменят.
От 1 май 2010 г. са в сила нови регламенти за координиране на системите за социална сигурност – Регламент (ЕО) №883/2004 за координация на системите за социална сигурност (ОВ L 200, 7.6.2004 г., стр.1) и Регламент (ЕО) №987/2009 за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 за координация на системите за социална сигурност (ОВ L 284, 30.10.2009 г., стр.1).
За да се установи дали е налице основание за социално и здравно осигуряване в България спрямо едно лице, попадащо в обхвата на координационните регламенти, е необходимо първо да се определи кое е приложимото за него законодателство. Приложимото законодателство се определя според разпоредбите на Дял II от Регламент (ЕО) №883/2004.
Основното правило при определяне на приложимото право е, че лицата са подчинени на законодателството на държавата членка, на чиято територия полагат труда си.
В Дял II от Регламент (ЕО) №883/2004 са предвидени изключения от основното правило за различни хипотези. Една от тях е осъществяване на дейност в две или повече държави членки. В тази хипотеза приложимото законодателство се определя съобразно разпоредбите на чл.13 (1), чл.13 (2) и чл.13 (3) от Регламент (ЕО) № 883/2004, както следва:
• лицето обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави членки, като осъществява значителна част от дейността си в държавата по пребиваване – в тези случаи то ще е подчинено на законодателството
на държавата по пребиваване (гръцки гражданин, който пребивава в Гърция, работи в Гърция и България за гръцки работодател със седалище в Гърция, ще бъде подчинен на гръцкото законодателство по отношение на задължението за осигуряване);
• лицето обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави, като не осъществява значителна част от дейността си в държавата по пребиваване и:
– е наето от едно предприятие или работодател – в тези случаи то ще е подчинено на законодателството на държавата членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя (гръцки гражданин, който пребивава в Гърция, работи в Румъния и България за гръцки работодател със седалище в Гърция, ще бъде подчинен на гръцкото законодателство по отношение на задължението за осигуряване);
– е наето от две или повече предприятия или работодатели, чието седалище или място на дейност се намира само в една държава – в тези случаи то ще е подчинено на законодателството на държавата членка, където се намира седалището или мястото на дейност на предприятията или работодателите (германски гражданин, който пребивава в Германия, работи в Австрия и Словения, като е нает от работодатели със седалища в България, ще бъде подчинен на българското законодателство по отношение на задължението за осигуряване);
– е наето от две или повече предприятия или работодатели, чието седалище или място на дейност се намира в две държави членки, една от които е държавата членка на пребиваване – в тези случаи то ще е подчинено на законодателството на държавата, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя, различна от държавата на пребиваване (германски гражданин, който пребивава в Германия, работи като заето лице в Австрия за предприятие със седалище в Германия, като същевременно работи за български работодател със седалище в България, ще бъде подчинен на българското законодателство по отношение на задължението за осигуряване);
– е наето от две или повече предприятия или работодатели, на поне двама от които седалището или мястото на дейност се намира в други държави членки, различни от държавата на пребиваване – на законодателството на държавата членка на пребиваване (български гражданин, който пребивава в България и работи в Австрия и Словения за работодатели със седалища в тези държави, ще бъде подчинен на законодателството на България по отношение на задължението за осигуряване).
На основание чл.16, параграф 1 от Регламент (ЕО) №987/2009 лицето следва да уведоми за това положение институцията, определена от компетентния орган на държавата по пребиваване. Тази институция незабавно определя законодателството, приложимо спрямо лицето, като взема предвид разпоредбата на чл.13 от Регламент (ЕО) №883/ 2004 и чл.14 от Регламент (ЕО) №987/2009. Това първоначално определяне е временно. Институцията уведомява определените институции на всяка държава членка, в която се извършва дейност, за временното определяне.
Временното определяне на приложимото законодателство става окончателно в срок от два месеца след информирането на институциите, определени от компетентните власти на заинтересованите държави членки, в съответствие с чл.16, параграф 2 от Регламент (ЕО) №987/2009, освен ако законодателството вече не е окончателно определено въз основа на параграф 4 на същата разпоредба или поне една от заинтересованите институции не е информирала институцията, определена от компетентния орган на държавата членка на пребиваване, до изтичане на двумесечния срок, че не приема определянето или има различно становище по въпроса.
Приложимото законодателство се удостоверява чрез преносим документ А1 („Удостоверение относно законодателството в областта на социалната сигурност,,), издаван от институцията на държавата членка, чие- то законодателство е определено като приложимо за съответното лице. Документът се издава след подадено искане до компетентната институция (чл.19(2) от Регламент (ЕО) №987/2009). Преносим документ А1 е стандартен формуляр, абсолютно идентичен като структура, независимо от официалния език, на който се издава. Той удостоверява, че лицето е подчинено на законодателство на определена
държава членка и е освободено от прилагане на законодателствата на съответните други държави членки. Не съществува пречка това обстоятелство да бъде удостоверено със задна дата – по време или дори след приключването на периода, подлежащ на удостоверяване.
За целите на законодателството, което е определено като приложимо, лицата, обичайно осъществяващи дейност като заети или самостоятелно заети на територията на две или повече държави членки, се разглеждат като упражняващи цялата си трудова дейност и получаващи всичките си доходи в държавата членка, чието законодателство е определено като приложимо. Важно е да се подчертае, че националното законодателство на компетентната държава членка се прилага в неговата цялост с всички произтичащи задължения, които освен превеждане на осигурителни вноски могат да включват задължителни регистрации, подаване на данни за лицата и други задължения в зависимост от спецификата на въпросното законодателство.
Следва да се има предвид, че координационните регламенти не предвиждат възможност за избор в коя държава да бъдат внасяни задължителните осигурителни вноски. Същите са дължими в държавата, чието законодателство е определено като приложимо за съответното лице по правилата на Дял II от Регламент (ЕО) №883/2004.
По отношение на дължимите данъци
Дефинирането на едно физическо лице като местно или като чуждестранно има първостепенно значение за определяне на данъчните задължения по ЗДДфЛ. Това е така, тъй като местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина, а чуждестранните физически лица – само за придобити доходи от източници в Република България.
Съгласно чл.4 от ЗДДфЛ местно физическо лице, без оглед на гражданството, е лице:
– което има постоянен адрес в България, или
– което пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-ме- сечен период (лицето се смята за местно за годината, през която пребиваването му надхвърли 183 дни, като денят на излизане и денят на влизане в страната се смятат поотделно за дни на пребиваване в страната) или
– което е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство, или
– чийто център на жизнени интереси се намира в България.
Попадайки в една от изброените хипотези, физическото лице се счита за местно по смисъла на българското законодателство, с изключение на случаите по чл.4, ал.5 от ЗДДФЛ, а именно: не е местно физическо лице лицето, което има постоянен адрес в България, но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната. В тази връзка следва да се има предвид, че центърът на жизнените интереси се намира в България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При тяхното определяне могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си.
Чуждестранни физически лица са лицата, които не са местни лица по смисъла на чл.4 от ЗДДФЛ. В случай че след анализ на критериите по чл.4 от ЗДДФЛ се установи, че лицата са чуждестранни по смисъла на данъчния закон, те ще са данъчно задължени само за доходите си от източници в България.
Възнагражденията по договори за управление и контрол на предприятия, начислени от местни юридически лица, се третират като доходи от източник в Република България, освен когато са начислени чрез място на стопанска дейност извън страната.
По смисъла на ЗДДФЛ, правоотношенията по договори за управление и контрол, включително с членовете на управителни и контролни органи на предприятия, извън случаите по чл.37, ал.1, т.9, се определят като трудови правоотношения. В чл.37, ал.1, т.9
от ЗДДФЛ като облагаеми с окончателен данък са посочени доходите от управление и контрол, от участие в управителни и контролни органи на предприятия, начислени/из- платени от източник в България, в полза на чуждестранни физически лица, когато не са реализирани чрез определена база в страната.
Съгласно дефиницията на §1, т.7 от ДР на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, към която препраща §1, т.4 от ДР на ЗДДФЛ, т.е. определена база е:
– определено място, чрез което чуждестранно физическо лице извършва цялостно или частично независими лични услуги или упражнява свободна професия в страната, като например архитектурно ателие, зъболекарски кабинет, адвокатска или друга кантора на консултант, офис на независим одитор или счетоводител;
– трайно извършване на независими лични услуги или упражняване на свободна професия в страната, дори когато чуждестранно физическо лице не разполага с определено място.
Предвид цитираните разпоредби, ако дейността по управление и контрол се извършва от определена база в България, възнагражденията на чуждестранните физически лица няма да се облагат с окончателен данък, а по общия ред, регламентиран в ЗДДФЛ за доходите от трудови правоотношения.
Необходимо е да имате предвид, че България има сключени двустранни спогодби за избягване на двойното облагане с редица чужди държави. В тези случаи, съгласно чл.75 от ЗДДФЛ, когато в данъчна спогодба или в друг международен договор, ратифициран от Република България, се съдържат разпоредби, различни от разпоредбите на този закон, прилагат се разпоредбите на съответната данъчна спогодба или договор. Казано по друг начин, по отношение облагането на физическо лице, което е местно лице за една от двете държави, страни по двустранната спогодба, разпоредбите на ЗДДФЛ се прилагат дотолкова, доколкото не противоречат на съответната спогодба. При наличие на противоречие, разпоредбите на спогодбата се прилагат с приоритет пред тези на ЗДДФЛ.

Ред за облагане доходите на земеделски производител

Ред за осчетоводяване на ЗП и открито ЕТ, което предприятие на едноличен търговец няма да има дейност, нито приходи, нито разходи (лицето е принудено да вземе язовир в определено село по наредба на общината на концесия за опазване на язовирите в България и понеже животните пият вода от язовира и няма в това населено място друг ползвател, общината предлага животновъдът да приеме концесията – но той е регистриран като земеделски производител и понеже не може да приеме концесията, се задължава да се регистрира като фирма ЕТ). Питането е:
1. Как да продължи осчетоводяването на ЗП след 01.08.2018 г.;
Досега е на 60% признати разходи в определяне на облагаемия доход от дейността като ЗП. Промяна във фонд Земеделие не се налага, остава регистриран като земеделски производител по ЕГН. Като ЕТ няма да има дейност. Налага ли се промяна?
2. Следва ли да се подават уведомления по чл. 123 от КТ – работниците се водят и работят в ЗП?
3. Как следва да се продължи осигуряването на самоосигуряващото се лице в качеството си на ЗП или ЕТ (лицето се осигурява върху 550 лв. в ЗП – избран доход).
Трябва ли да настъпи промяна от 01.08.2018 г.?
4. Относно регистрацията по ЗДДС от 31.07.2018 г. настъпи промяна и лицето премина на автоматично по регистрация по Булстат и декларацията по ДДС се подаде по Булстат. Питането ни е трябва ли да променяме фактурите по прихода по Бул- стат и касовия апарат (след регистрация като ЕТ не сме имали приход)?
Лицето е регистрирано като ЗМ по ЕГН в Министерство на земеделието и храните, областна дирекция “Земеделие”, гр. Стара Загора на 27.02.2013 г. ЗП отглежда животни, има закупен овчарник, има дълготрайни материални и наматериални активи: притежава движима собственост и има регистрирано фискално устройство, има нает работник по трудови правоотношения, краткотрайни материални активи, незавършено производство, салда по сметки на доставчици и клиенти и други разчети. Седалище и адрес на управление съвпада с адреса за кореспонденция. Предвид гореизложеното за лицето възниква ли задължение по възникналата промяна с регистрацията на ЕТ? Нашето желание е да си остане по начина на досега воденото счетоводство поради факта, че нямаме промяна в приходи и разходи. Предвирително благодарим за насоките, които ще ни дадете!

При положение че предприятието на ЕТ няма да има предмет на дейност продажба на непреработени продукти от селско стопанство, то за придобитите си доходи от друга стопанска дейност, физическото лице – земеделски стопанин ще продължи да облага дохода си от стопанска дейност по реда на чл. 29 от ЗДДФЛ, който изисква:
/Облагаемият доход да се формира, като от придобития доход се приспаднат 60 на сто разходи за дейността, от доходите за производство на непреработени продукти от селско стопанство, с изключение на доходите от производство на декоративна растителност;
/Облагаемият доход да се формира, като от придобития доход се приспаднат 40 на сто разходи за дейността, от доходи за производство на преработени продукти от селско стопанство (включително от продажба на произведена декоративна растителност), от горско стопанство (включително от събиране на диворастящи билки, гъби и плодове), от ловно стопанство и от рибно стопанство.
При положение че предприятието на ЕТ ще назначава персонал, който преди това е имал трудови правоотношения със земеделския стопанин, то ще е налице хипотеза на промяна на прав- ноорганизационната форма на предприятието (чл. 123, ал. 1, т. 5 от КТ), което ще изисква подаване на уведомление по реда на чл. 123, ал. 1 от Кодекса на труда. Ако персоналът остане в трудови правоотношения със земеделския стопанин, не е налице промяна на работодателя, поради което чл. 123 от КТ няма да е приложим.
По силата на КСО основанието за осигуряване като регистриран земеделски стопанин (чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО) е различно от основанията за осигуряване като едноличен търговец (чл. 4, ал. 3, т. 2 от КСО), поради което след като физическото лице осъществява трудова дейност и на две основания, то и дължи осигурителни вноски на база тези две различни основания. В същото време съгласно чл. 2, ал. 3 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуря- ващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица самоосигурява- щите се лица, които извършват дейности на различни основания, внасят авансовите си вноски за едно от основанията по избор на лицето, но лицата, регистрирани като земеделски стопани или тютюнопроизводители, когато едновременно с тази дейност упражняват и дейности по чл. 4, ал. 3, т. 1 и 2 от Кодекса за социално осигуряване, се осигуряват върху минималния осигурителен доход, определен за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1 и 2 от Кодекса за социално осигуряване. От тази разпоредба следва, че лицето, което упражнява дейност като земеделски производител и като едноличен търговец, следва да се осигурява авансово по реда за осигуряване на едноличен търговец.
В издаваните от предприятието на ЕТ фактури за продажби следва да вписвате своя ДДС номер и своя Булстат номер, а в издаваните от земеделския стопанин фактури за продажби следва да вписвате своя ДДС номер и своето ЕГН.
След като в свидетелството за регистрация на фискално устройство съгласно Приложение № 11, към чл. 17, ал. 2 от Наредба № Н-18 от 13 декември 2006 г. за регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в търговските обекти, изискванията към софтуе- рите за управлението им и изисквания към лицата, които извършват продажби чрез електронен магазин, се изисква вписването на идентификационния номер по чл. 84 от ДОПК (т.е. Булстат) на предприятието на ЕТ, а на физическите лица, които не са ЕТ, се изисква вписване на единния граждански номер (ЕТ), то ако предприятието на ЕТ ще осъществява продажби в брой, за него следва да се регистрира отделно фискално устройство.

Кога ненова по смисъла на ЗДДС сграда ще бъде облагана като нова?

Коментарът по темата е провокиран от съществената разлика в реда за данъчно третиране на доставките, обект на които са сгради или части от тях, в зависимост от това дали се приемат за нови, или не по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗДДС. Темата е разгледана в контекста на въпроса дали при определени обстоятелства доставките с дадена ненова по този смисъл сграда ще бъдат облагани като доставки с нова такава.
1. Общи нормативни правила
Съгласно дефиницията на понятието „Нови сгради“, дадена в ДР на закона, такива са сградите, които:
– към датата, на която данъкът за доставката им е станал изискуем, са с етап на завършеност „груб строеж“, или
-за които към датата, на която данъкът за доставката им е станал изискуем, не са изтекли 60 месеца, считано от датата, на която е издадено разрешение за ползване по реда на Закона за устройство на територията (ЗУТ).
Наличието или отсъствието на посочените в т. 5 от § 1 на ДР от ЗДДС обстоятелства са изключително важни за облагаемостта на доставките, които възникват при сделките с терени за строеж, със сгради или с части от тях, тъй като по силата на чл. 45, ал. 2 и ал. 3 от закона учредяването или прехвърлянето на право на строеж се смята за освободена доставка до момента на издаването на разрешение за строеж
на сградата, за която се учредява или прехвърля правото на строеж, а доставката на сгради или на части от тях, които не са нови, доставката на прилежащите към тях терени, както и учредяването и прехвърлянето на други вещни права върху тях са освободени доставки.
В стопанската практика обаче не са редки случаите, при които се извършват основни ремонти, преустрояване, реконструкции на сгради или промяна на тяхното преназначение, за които 60-месечният срок от датата на издаване на разрешението за ползването им, респективно от издаването на удостоверение за въвеждането им в експлоатация, е изтекъл, и те не са нови по смисъла на ЗДДС. Възможно ли е и в съответствие с какви критерии след извършването на посочените действия дадена сграда или части от нея да може и да следва да се приемат за нови за целите на закона?
Според приходната ни администрация и съгласно практиката на ВАС такава възможност съществува. Това е ясно изразено, както в Указание № 91-00-262 от 2007 г. на НАП, което е основно указание относно данъчното третиране по ЗДДС на доставките, свързани със земя, сгради и вещни права върху тях, така и в някои решения на ВАС. Какви според агенцията и ВАС са критериите, при наличието на които промени, извършени със съществуваща стара сграда, може да доведат до възникването на сграда или на части от нея, които да се квалифицират като нови за целите на ЗДДС?
На първо място е очевидно, че доколкото легалната дефиниция на понятието „нова сграда“ по смисъла на ЗДДС е обвързана с изтичането на определен срок от момента на издаване на разрешението за ползване на сградата, третирането на доставките с нея за целите на ДДС следва да се разглежда във връзка с хипотезите, при които се издава разрешение за ползването им по ЗУТ. Те, от своя страна, зависят от категорията на съответната сграда. Такива са разрешенията, издадени от ДНСК1, други документи за допускане на въвеждането им в експлоатация съгласно закона или предшестващи влизането му в сила закони, както и издадени други удостоверяващи завършването на строеж документи, без да е строена нова сграда. Така например според чл. 137, ал. 1, т. 2, б. „и“ и т. 5, б. „г“ от същата алинея на ЗУТ реконструкцията на сграда от примерно втора категори, се приема за строеж втора категория, а основният ремонт на сграда четвърта категория, се приема за строеж от четвърта категория, при което за реконструкцията ще се издаде разрешение за ползване, а във втория случаи – удостоверение за въвеждане в експлоатация във връзка с основния ремонт на сградата.
Означава ли това, че във всички случаи на реконструкция или ремонт на сграда датата на издаденото разрешение за ползване след ремонта или реконструкцията и се приема за дата, от които започва да тече срок за квалификацията и като нова за целите на ЗДДС, различен от първоначално издадения при построяването и?
Отговорът на въпроса ще потърсим в разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО, Указанието на НАП и в решения на ВАС и СЕС във връзка с него.
2. Правилата на Директива 2006/112/ЕО относно облагането на доставките на сгради и на прилежащия им терен
Правилата относно данъчното третиране на доставките на земя и сгради са регламентирани в чл. чл. 135, ал. 1, б. „и“ от Директивата. В съответствие с тях доставките на сгради или части от тях, както и на земята, която заемат, т.е. прилежащия им терен, са освободени от облагане. Изключение правят доставките, определени в чл. 12, ал. 1, б. „а“ от Директивата.
По същество нормативната материя на този член е пряко свързана с регламента на хипотезите, определящи кои лицата се приемат като данъчно задължени лица за целите на облагането с ДДС, но конкретно с текста на ал. 1, б. „а“ от него се пояснява и кои доставки, възникващи при сделки със земя и сгради, правят доставчиците им данъчно задължени лица, т.е. кои от извършваните от тях доставки са облагаеми. При това се използва понятието “първо обитаване”, което не е възприето в нашия ЗДДС. Според подготвителните документи на Шеста директива то е включено в правилата и с цел премахване на трудностите при разграничението между нови и стари сгради, и за по-ясното определяне на момента, в които сградата напуска производствения процес и се превръща в предмет на потребление. При това се има предвид, че фокусът на освобождаването от облагане с ДДС е поставен върху обстоятелството, че след първото обитаване построиките, които се прехвърлят, не са нови и вторите и следващите доставки с тях (сгради, които вече не са „нови“, а са „използвани“) не се облагат, което е в съответствие с философията на ДДС. Това се потвърждава от СЕС в т. 52 на Решение по дело C-326/99, EU от 4октомври 2001г., Goed Wonen, в което се уточнява, че не е следвало да се начислява данък в случай на „продажби на нова постройка, осъществени след нейната първа доставка на краен потребител“ и че с първата доставка “производственият процес приключва”. Това отговаря на логиката на ДДС, споед която с него да се облагат икономическите деиности, които са свързани със създаване на добавена стоиност. Що се отнася до недвижимите имоти, добавената стоиност е присъща на строежа на нова сграда, чиято първа доставка се отбелязва с края на производствения процес, и подлежи на облагане с данък. Това означава, че не е обосновано след това първо обитаване да се начислява данък за същата тази сграда при всяка последваща продажба.
Независимо от това чл. 12, ал. 2 на Директива 32006/112/ЕО дава право на държавите членки като критерии за разграничаване на „стари“ от „нови“ сгради да приемат обстоятелства, различни от този за първото обитаване, като например периодът, изтекъл между датата на завършването на сградата и датата на първата доставка, или периодът, изтекъл между датата на първото обитаване и датата на последващата доставка, при условие че тези периоди не надвишават съответно пет години и две години. Очевидно е, че нашите законадатели са се възползвали от това право и са приели като норма за разграничаване на стара от нова сграда да се приеме петгодишният период между датата на издаване на разрешение за ползване на сградата и датата на първата освободена с нея доставка. Това естествено удължава, „производствения процес“, при който у нас подлежат на облагане с ДДС доставките със сгради, като го простират и върху евентуалните втори и трети доставки с тях, извършени в петгодишния период след издаването на разрешителните за ползването им, т.е. и за доставки след първото им обитаване.
Освен това при определяне на правилата за облагане на доставките на сгради и на части от тях законодателите ни са пропуснали да се възползват от предвидената в Директивата възможност да определят подробни правила за критериите, които определят прилагането на чл. 12, ал. 1, б. „а“ в случаите на преобразуване на сгради. Отразена в ЗДДС е обаче предвидената с чл. 137, ал. 1, б. “б” от Директивата възможност данъчно задължените лица да имат право на избор за данъчно облагане на доставка на сгради или на части от тях и прилежащата им земя и за сградите, които вече не са нови по смисъла на закона, като в рамките на нормативно определен срок от 20 години изборът е пряко свързан с корекции на данъчния кредит, ползван при производството или придобиването на сградата.
3. Становище на НАП относно възможността стара по смисъла на ЗДДС сграда да се третира като нова
Според изразеното в Указание № 91-00-262 от 2007 г. на НАП, за да възникне нова сграда при извършването на строителни дейности върху стара такава (напр. при реконструкция или преустройство на сграда), от датата на издаване на разрешението за ползването, на която са изминали 60 месеца, промените следва да са толкова цялостни и съществени, че натрупването на нови елементи да променя основно и без съмнение качеството на сградата, нейната устойчивост и дълготрайност. В такива случаи, в рамките на 60 месеца, считано от издаването на разрешение за ползване или удостоверение за въвеждане в експлоатация на реконструираната или преустроена сграда, доставките с нея следва да се третират като доставки на нова такава. Като облагаеми доставки ще се третират и доставките на части от стари сгради, обособени като нови обекти при тяхното преустройство, какви- то са например надстрояването и пристрояването. Реконструкции, основни ремонти и преустройства на стари сгради, при които не са налице такива промени, не подлежат на самостоятелно данъчно третиране по ЗДДС като нови сгради.
За изясняване на обстоятелствата, при които се реализира възможността стара по смисъла на ЗДДС сграда или части от нея да се третира като нова в резултат на реконстрикции, основни ремонти и/или преустройства, в Указанието на НАП са разгледани няколко хипотези, в т.ч.:
3.1. “Стара” сграда, която се превръща в нова в резултат на преустройство
Такива случаи са например, когато на съществуваща сграда се разрушават ограждащите стени и покривът и след това тя се изгражда отново. Когато преустройството на старата сграда не е толкова съществено и/или в резултат на него не се обособява нов обект, НАП е на мнение, че не следва да се приема, че е налице нова сграда. В реултат на това стари сгради, на които са извършени такива реконструкции, основни ремонти и преустройства, не подлежат на самостоятелно данъчно третиране по ЗДДС като нови, независимо че за ползването им след промените е издадено разрешение. Следователно, след като в резултат на реконструкцията или основния ремонт сградата не е превърната в нова, то доставките с нея са освободени (освен ако доставчикът не избере те да бъдат облагаеми съгласно чл. 45, ал. 7 от закона).
3.2. „Стара“ сграда, към която е направено пристрояване и/или надстрояване
Когато при пристрояване или надстрояване на стара сграда се обособява нов обект, които би могъл да е предмет на самостоятелна сделка, следва да се приеме, че е налице нова сграда. Същата може да подлежи на различно данъчно третиране от първоначално построената сграда за частта, съответстваща на пристрояването и/или надстрояването, в зависимост от изтеклия срок след датата на издаване на разрешението за ползване или на удостоверението за въвеждането и в експлоатация.
ПРИМЕР: Продава се земя и триетажна сграда, третият етаж на която е възникнал при надстрояване на двуетажна сграда. Нормативно определеният петгодишен срок от датата за разрешението за ползване е изтекъл само за двата етажа, а това за третия етаж е в рамките на този срок. Следователно на основание чл. 45, ал. 3 от ЗДДС и чл. 44, ал. 2 ППЗДДС доставката, при която се прехвърлят първият и вторият етаж, е освободена, а за третия етаж е облагаема. В такива случаи съгласно чл. 44, ал. 3 от ППЗДДС доставчикът документира доставките, както следва:
– чрез издаване на отделни фактури за облагаемата и за освободената доставка, или
– чрез издаване на обща фактура, в която данните по чл. 114, ал. 1, т. 11 – 14 от закона се отразяват на отделни редове съответно за облагаемата и за освободената доставка.
3.3. Данъчно третиране на стара сграда при промяна на предназначението й
От изложеното с изречение второ на б. ,,б“на т. 3.2.3 б. „А“ от Раздел II на Указанието става ясно, че когато в резултат на преустройство на стара сграда не може да се обособи нов обект “…не подлежат на самостоятелно третиране по ЗДДС (като „нова сграда“) извършени основни ремонти, реконструкции и преуствойства с и без промяна на предназначението”, и може да се направи извод, че извършени преустройства на стара сграда с цел промяна на предназначението й не я превръщат автоматично в нова за целите на ЗДДС.
Ако при извършеното преустройство на дадена стара сграда с цел промяна на предназначението й се обособят нови обекти обаче, напр. отделни апартаменти, то те я превръщат в нова за целите на облагането.
С такъв казус е свързано Решение № 10147 от 7.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 13488/ 2010 г., I о., свързано с възникването на нова сграда при преустройство на сграда, от въвеждането в експлоатация на която са изминали 60 месеца.
4. Становище на ВАС
Решение № 10147 от 7.07.2011 г. на ВАС е дадено по побод спор, възникнал във връзка със „стара“ сграда (общежитие), на която е извършено цялостно преус- троиство с цел използването на сградата за жилища и магазини. За целта са извършени строителни деиности, при които обемът, етажността, фасадата и носещата конструкция на сградата не са променени, но са направени вътрешни архитектурни изменения, чрез което са оформени отделни апартаменти и магазини. Строежът „Вътрешно преуст- роиство на съществуваща сграда – общежитие, в жилищна сграда с магазини“ е въведен в експлоатация на база съответно издадено удостоверение.
Предметът на съдебния спор се състои в това дали при посочените обстоятелства следва да се приеме, че преустроиството с цел промяна на предназначението на сградата са довели до наличието на нова сграда, срокът в които тя и частите от нея подлежат на облагане започва да тече от датата, на която е издадено разрешението за ползването и след приключване на промяната.
Съдът приема че въпросните доставки не са освободени, тъи като не са доставки на части от сграда, които не са нови, т.е. те са доставки на нови части от сграда. Тези обекти не са съществували като такива преди създаването им в резултат на извършени СМР съгласно издаденото разрешение за строеж. Според ВАС направеното тълкуване на данъчната администрация и на първоинстанционния съд били правилни и съответствали на изразената законодателна воля „доставката на ново строителство на имоти да е облагаема доставка“.
По този начин Съдът внася в данъчната практика по прилагането на чл. 45 от ЗДДС една нова хипотеза, според която е възможно една неотменена като етажност, обем и конструкция сграда да не е „нова“ по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗДДС, но частите от нея да са нови.
Допустимо ли е това според европейската съдебна практика?
5. Решение на Съда н Европейския Съюз по Дело С-308/16
Решението на СЕС по Дело C-308/16 (Kozuba Premium Selection sp.zo.o срещу Dyrektor Izby Skarbowej w Warszawie) е дадено по Преюдициално запитване, отправено от Naczelny Sаd Administracyjny (Върховен административен съд, Полша) във връзка с тълкуването на Директива 2006/112/ЕО относно ДДС, с който се облагат доставките на сгради, на части от тях и на земята, която заемат.
Според т. 50 от решението на Съда по делото „Член 12, параграф 2 от Директива 2006/112 потвърждава, че обстоятелството, че сградата е нова, е основната характеристика, от която се ръководи облагането с ДДС, тъй като той предоставя на държавите членки правомощието да предвидят подробни правила за прилагането на предвидения в параграф 1, буква а) критерий (доставка, извършена преди първото обитаване) към преобразуването на сгради. По този начин Директивата дава възможност за облагане не само на доставките на „нови“ сгради, но и на сгради, които са „използвани или стари“, но само когато последните са претърпели преобразуване, което всъщност ги приравнява на първите. От тази гледна точка дейността по преобразуване на недвижим имот има същата икономическа функция (добавяне на стойност) като тази, която в съответния момент е имала първоначалната конструкция“.
Според логиката на ДДС обаче на облагане подлежи всяка новосъдадена добавена стойност в процеса на създаването на дадена стока. В резултат на което:
– в т. 73 от Решението се посочва, че „Директива 2006/112 е отворена и допуска същият този процес на строителство, в резултат от който се увеличава стойността, да продължи да проявява своите последици и върху вече използваните сгради. По-специално член 12, параграф 2 от Директивата създава правомощие на държавите членки да определят подробни правила за прилагане на „критерия, посочен в параграф 1, буква „а“ (доставка на нови сгради), към преобразуванията на сгради“;.
– според т. 74 от Решението „…държавите членки имат право да приравнят преобразуванията на сгради на първи доставки. Тъй като в Директива 2006/112 не се съдържа определение за „преобразуване“, държавите членки следва да уточнят кога и при какви условия е налице то. Считам, че единственото имплицитно ограничение, което се съдържа в член 12, параграф 2, втора алинея от Директива 2006/ 112, е държавите членки да не включват като дейности по преобразуване такива, които нямат общо със самото понятие за строителство на сграда“.
Изложеното дава основание да се направи извод, че:
1. В стопанската практика е възможно и законосъобразно след извършването на строителни дейности върху сграда, която е “стара” по смисъла на ЗДДС, тя да се третира като “нова” за целите на облагането с ДДС;
2. Изискването за издаване на разрешение за експлоатация за сграда, върху която е извършено преустройство, не е от решаващо значение за това дали след него тя ще се третира данъчно като нова за целите на ЗДДС или не;
3. От значение за възникването на възможност една сграда и /или части от нея, която не е нова по смисъла на ЗДДС, да се третира като нова за целите на облагането е не видът на осъществената върху нея строителна дейност (реконструкция, основен ремонт, промяна на предназначанието), а наличието или отсъствието на възникнала при промяната добавена стойност, която подлежи на облагане.

Трудовият договор е подписан, какви са следващите стъпки?

В края на 2002 г. в Кодекса на труда бяха приети специални правила относно сключването на трудовия договор и началния момент на неговото изпълнение или фактическото „постъпване на работа“. Най-общо целта на тези изменения и допълнения беше да се противодейства на сивата икономика и да се увеличат постъпленията от осигурителни вноски, като на работодателите се вмениха задължения за уведомяване на осигурителния орган относно възникналите, изменени или прекратени трудови правоотношения. Установена беше забрана за работодателя да допуска до работа работника или служителя преди да му е предоставил екземпляр от сключения трудов договор, подписан от двете страни, как- то и копие от уведомлението до ТД на НАП (в първоначалната редакция на разпоредбата – до Териториалното поделение на НОИ; вж. чл.62, ал.3 – 5 от КТ и Наредба №5 от 29.12.2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл.62, ал.5 от Кодекса на труда).
Въпреки че процедурата не предполага някакви особени затруднения, а и вече се прилага от доста години в практиката, все още се срещат обърквания и неясноти при формулирането на клаузите в трудови договори, уреждащи сключването на договора и постъпването на работа. Често се поставя въпросът от кой момент трудовият договор „се счита за сключен“ и кога възникват основните задължения на страните по него: задължението на работника или служителя да полага труд и задължението на работодателя да заплаща трудово възнаграждение. Поради това темата продължава да привлича интерес в правната теория и в практиката.
Трудовият договор се сключва от момента на постигане на съгласие, т.е. на съвпадане на насрещните волеизявления на страните относно факта на встъпване в трудово правоотношение и задължителните елементи от неговото съдържание по чл.66 от КТ. Следователно трудовото правоотношение възниква, когато страните са постигнали съгласие за това, но то все още не е изпълнено с „ефективното“ си съдържание – по него не се полага труд. За да се пристъпи към изпълнението на договора, законът въвежда допълнителни предпоставки.
Работодателят е длъжен да запознае работника или служителя с трудовите му задължения, които произтичат от заеманата длъжност или изпълняваната работа (чл.62, ал.6 от КТ). Следва да се има предвид, че съдържанието на това задължение е по- широко от връчването на длъжностна характеристика, каквото изискване съдържа разпоредбата на чл.127, ал.1, т.4 от КТ. Екземпляр от длъжностната характеристика задължително се връчва на работника или служителя при сключване на трудовия договор срещу подпис и се отбелязва датата на връчването. Тук обаче се има предвид запознаване на служителя с целия комплекс от права и задължения по вече възникналото трудово правоотношение. Задължения могат да произтичат например от Правилника за вътрешния трудов ред в предприятието и именно това е моментът, в който работодателят следва да запознае новоназначения служител с тях.
С момента на сключване на трудовия договор се свързва и възникването на задължение на работодателя спрямо осигурителния орган – в тридневен срок от сключването на договора се изпраща уведомление до НАП съгласно приложение №1 към Наредба №5 от 29.12.2002 г. за съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл.62, ал.5 от Кодекса на труда (Наредба №5). Най-общо уведомлението съдържа данните на страните и основна информация за трудовия договор – основание, дата на сключване, срок на договора, основно трудово възнаграждение, длъжност. През 2017 г. бяха приети някои изменения и допълнения в Наредба №5 от 2002 г. Като че ли с най-голяма практическа значимост сред тях се оказва въвеждането на ново задължение за работодателите за посочване на код на населеното място по Единния класификатор на административно-териториалните и териториалните единици (ЕКАТТЕ), където е работното място на работника или служителя. Класификаторът се поддържа за статистически цели от Националния статистически институт. Всяка административно-териториална единица (област, община, кметство, район) се означава със съответен код, който се вписва в уведомленията. Предвидено е в случаите, когато лицето изпълнява трудовите си задължения в повече от едно населено място, както и в други случаи, когато не е възможно да се определи код по ЕКАТТЕ, да се попълва код „00000“.
Уведомлението се изпраща до органа, който технически събира осигурителните вноски – Националната агенция по приходите, но чрез него информацията достига и до осигурителния орган (Националния осигурителен институт). Както беше посочено, целта на въвеждането на това задължение беше да се преустанови практиката на полагане на труд без трудов договор и без заплащане на осигуровки. Разбира се, не е тайна, че и към настоящия момент далеч не са изолирано явление случаите на необявени договори, респ. деклариране на по-ниско от действителното трудово възнаграждение, съответно заплащане на осигурителни вноски в по-нисък размер. Но това е част от по-широката тема за ефективността на контрола по спазване на трудовото законодателство, която излиза извън рамките на настоящото изложение.
Преди постъпването на работа работодателят е длъжен да предотави на работника или служителя екземпляр от сключения трудов договор, подписан от двете страни, и копие
от уведомлението по чл.62, ал.3 от КТ, заверено от ТД на НАП. Смисълът на връчването и на двата документа е ясен. Като страна по договора работникът или служителят трябва да разполага с екземпляр от него, за да знае и при евентуален бъдещ спор да е в състояние да докаже съдържанието му. Що се отнася до завереното копие от уведомлението, то създава сигурност за новоназначеното лице, че насрещната страна по договора коректно е изпълнила задължението си към осигурителния орган, съответно закономерно очакване за сигурен осигурителен статус. Същата идея е изразена и в чл.63, ал.2 от КТ:работодателят няма право да допуска до работа работника или служителя, преди да му предостави посочените документи.
Неизпълнението на тези задължения е скрепено и с административно-наказателна отговорност: работодател, който наруши разпоредбите на чл.62, ал.1 или 3 и чл.63, ал.1 или 2, се наказва с имуществена санкция или глоба в размер от 1500 до 15 000 лв., а виновното длъжностно лице – с глоба в размер от 1000 до 10 000 лв., за всяко отделно нарушение (чл.414, ал.3 от КТ). Опитът на законодателя от 2012 г. да въведе отговорност и за работника или служителя при предоставяне на работна сила без сключен трудов договор (чл.414а от КТ) обаче беше обявен за противоконституционен с Решение на КС №7 от 2012 г. (ДВ, бр.49 от 2012 г.).
Едва след изпълнението на посочените задължения от страна на работодателя трудовото правоотношение може да започне пълноценното си и ефективно функциониране. Кодексът на труда въвежда няколко правила във връзка с постъпването на работа. На първо място предвидено е едно несъщинско задължение за работника или служителя да постъпи на работа в едноседмичен срок от получаването на екземпляр от сключения трудов договор, подписан от двете страни, и копие от уведомлението по чл.62, ал.3 от КТ, заверено от ТД на НАП, освен ако страните са уговорили друг срок (чл.63, ал.3 от КТ).
Ако работникът или служителят прецени, че въпреки наличието на възникнало трудово правоотношение и въпреки факта, че работодателят е изпълнил необходимите подготвителни действия, за да започне изпълнението му, не желае да постъпи на работа, няма правен механизъм, с който работодателят да атакува това негово решение. За неизпълнението на „задължението“ за постъпване на работа не са предвидени и никакви санкции. В такъв случай трудовото правоотношение се счита за невъзникнало.
Следва да се обърне внимание, че едноседмичният срок за постъпване на работа тече не от сключването на трудовия договор, а от получаването на документите по чл.63, ал.1 от КТ. Във всеки един ден от този срок работникът или служителят има право, а работодателят е длъжен да го допусне до работа. Разбира се, напълно логично и обичайно е страните по трудовия договор да постигат договореност за точната дата на започване на изпълнението на договора.
За разглеждания срок са предвидени още две особености. Първата от тях е, че страните могат да го променят още при сключването на договора. Затова чл.66, ал.1, т.3 от КТ въвежда като елемент от задължителното съдържание на трудовия договор датата на сключването му и началото на неговото изпълнение. Възможно е например договорът да е подписан на 1-во число от месеца, работодателят да подаде уведомлението до НАП още на същия ден, да изпълни другите необходими предпоставки, описани по-горе, и работникът или служителя да постъпи на работа на следващия ден. Възможно е и удължаване на срока за постъпване на работа.
Служител намира нова позиция при друг работодател и се уговаря с него, че трудовият договор ще се сключи на 1 май, но ще постъпи на работа на 1 юни, за да отработи предизвестието си на предишната работа. Възможно е тази уговорка да бъде спазена и началото на изпълнението на трудовите задължения по новия договор да се отложи с един месец, през което време новият работодател ще изпълни и посочените по-горе задължения.
Възможно е и срокът на предизвестието по стария договор да не бъде спазен изцяло, съответно служителят да бъде освободен по-рано и да промени договорката си с новия работодател, за да изтегли по-напред във времето датата на постъпване. Накрая, възможно е и в този едномесечен срок служителят да промени решението си, като остане на старата си работа или по друга причина. Тогава новото трудово правоотношение ще се счита за невъзникнало.
Срокът за постъпване на работа може да се удължи и независимо от или без наличието на изрична уговорка на страните в този смисъл при сключването на трудовия договор. Такава възможност предвижда второто изречение на чл.63, ал.3 от КТ, ако това се дължи на независещи от работника или служителя причини, за които той е уведомил работодателя до изтичането на срока. Под „срока“ по смисъла на тази разпоредба следва да се разбира било предвиденият в закона 7-дневен срок, било друг срок, договорен между страните. Най-често това ще е хипотезата на заболяване на служителя, което го препятства да постъпи на работа в предвидения за това ден. Предварителното уведомяване на работодателя в този случай е необходимо по две причини: от една страна, защото той трябва да е наясно кога да очаква постъпването на работа на служителя, за да организира служебните задачи, а от друга – защото при получаване на уведомлението работодателят може да се произнесе дали приема причините за забавянето за уважителни или не. В случай че между страните възникне спор относно уважителността на причините за отлагане началото на изпълнение на трудовото правоотношение, той ще трябва да бъде решен по реда за уреждане на индивидуалните трудови спорове по смисъла на чл.357, ал.1 от КТ. Изпълнението на задълженията v jj по трудовия договор започва с Ч:/г” постъпването на работника или : J служителя на работа, което се удостоверява писмено (чл.63, ал.4 от КТ).
Тази изрична разпоредба дава отговор и на поставяния в практиката въпрос от кой момент е дължимо трудовото възнаграждение. Основните задължения по трудовия договор са посочени в чл.124 от КТ: „по трудовото правоотношение работникът или служителят е длъжен да изпълнява работата, за която се е уговорил, и да спазва установената трудова дисциплина, а работодателят – да осигури на работника или служителя условия за изпълнение на работата и да му плаща възнаграждение за извършената работа“. Едва след като започне ефективното изпълнение на трудовото правоотношение възниква и задължението на работодателя за плащане на трудово възнаграждение, респективно правото на работника или служителя да го получи. Поради това е погрешно срещаното понякога твърдение, че ако например трудовият договор е сключен на 1-во число от месеца, и заплатата се дължи от тази дата. Договорът може да е сключен на 1-во число, но изпълнението му да е започнало на 5-то, като в този случай възнаграждението за първия отработен месец няма да е пълно.
Единственият мислим вариант, при който работодателят може да дължи плащане, без изпълнението на трудовия договор да е започнало, е при незаконно недопускане до работа. Съгласно чл.213, ал.1 от КТ при незаконно недопускане на работник или служител, с когото е създадено трудово правоотношение по реда на глава Пета, да постъпи на работа, работодателят и виновните длъжностни лица дължат солидарно на работника или служителя брутното трудово възнаграждение за съответната длъжност от деня на явяването, за да постъпи на работа, до неговото действително допускане на работа. Това обаче не е трудово възнаграждение, а заместващо го обезщетение, което става дължимо поради неправомерното поведение на работодателя или съответните длъжностни лица. Ако например работодателят е връчил на новоназначения работник или служител документите по чл.63, ал.1 от КТ на 3-то число от месеца, редовният срок за постъпване на работа ще изтече на 10-о число. Когато работникът или служителят се е явил, за да започне работа в рамките на този срок, той е предоставил работната си сила и е изпълнил задължението си по сключения договор. Фактът, че работодателят не е използвал така предоставената му престация, не трябва да носи негативи на изрядната страна по правоотношението.
С оглед избягване на възможни недоразумения и спорове, препоръчително е страните по трудовото правоотношение ясно да определят в текста на трудовия договор датата на неговото сключване и началото на изпълнението му, как- то изисква чл.66, ал.1, т.3 от КТ. Практически най-удобно е фиксирането на точни дати на подписване на договора и постъпване на работа. В противен случай се създават предпоставки за обърквания и възникване на напрежение, което със сигурност не е в интерес на никоя от страните по нововъзникналото правоотношение.

Необлагаема доставка с място на изпълнение извън територията на страната

Българска фирма възлага производство на машина на турска фирма, която машина ще се продаде на иранска фирма и износът ще се осъществи директно от Турция. Българската фирма би ли следвало да начисли ДДС при фактуриране на машината на иранската фирма, ако не – на какво основание е освободена?

 

 

 

Според изложеното в запитването, машината, която е предмет на търговската сделка, не се намира на територията на България или на ЕС – покупката й се осъществява в Турция, а продажбата й е с местоназначение Иран. Следователно, и покупката, и продажбата на стоката е доставка с място на изпълнение извън територията на България и на ЕС. Тази търговска сделка се регламентира от чл. 17, ал. 2 от ЗДДС, според която място на изпълнение при доставка на стока, която се изпраща или превозва от доставчика, получателя или от трето лице, е местонахождението на стоката към момента, в който се изпраща пратката или започва превозът й към получателя. Визираните доставки се наричат необлагаеми доставки с място на изпълнение извън територията на страната. Необлага- емостта на доставката нормативно се обосновава с чл. 17, ал. 2 във връзка с чл. 12, ал. 1 и чл. 86, ал. 3 от ЗДДС.
От така предоставената информация може да се формира фактически извод, че конкретната доставка е необлагаема доставка с място на изпълнение извън територията на страната.
Българската фирма реализира необлагаема доставка с място на изпълнение извън територията на страната по чл. 17, ал. 2 от ЗДДС.
Българската фирма купува машина от друг чуждестранен производител, като стоката е транспортирана директно от трета страна (Турция) до друга трета страна (Иран), без същата да преминава през територията на България или на ЕС. Мястото на изпълнение на тази доставка съгласно чл. 17, ал. 2 от ЗДДС е местонахождението на стоката, от където започва превозът й към получателя, а именно територията на отправната трета страна.
Следователно покупната фактура от турска страна не е данъчен документ и не се отразява в регистрите – в случая в дневника за покупки. Продажбата на стоката на фирма от страна извън ЕС (в случая Иран) е необлагаема доставка, за която българската фирма е задължена да издаде данъчен документ – фактура съгласно чл. 114 от ЗДДС с посочен чл. 17, ал. 2 от ЗДДС като основание за неначисляване на данъка.
Не е налице основание за издаване на протоколи. Търговската и транспортната документация следва да бъде акуратно водена за доказване на необлагаемата доставка по чл. 17, ал. 2 от ЗДДС.